Фиск отново погледна гроба на Бо и видя картината, запечатана навеки в ума му — Майк, разплакан над мъртвото куче.

12.

— Как си, мамо?

Майкъл Фиск погали лицето на майка си. Беше ранно утро и Гладис не изглеждаше в добро настроение. Тя се навъси и отдръпна глава. Майкъл я гледаше мълчаливо и в очите му имаше дълбока печал, а в нейните нескрита враждебност.

— Донесох ти нещо.

Той отвори пакета, който носеше, и извади кутия в луксозна опаковка. Тъй като Гладис не прояви интерес, Майкъл свали хартията сам. Показа й блузата в нейния любим лавандулов оттенък. После протегна подаръка напред, но тя отказа да го приеме. Така ставаше при всяко негово посещение. Винаги беше в лошо настроение и почти не отронваше дума. Подаръците отхвърляше категорично. Той упорито се мъчеше да я въвлече в разговор, но тя отказваше.

Майкъл се облегна назад и въздъхна. Беше разказвал на баща си, че майка му не желае да има нищо общо с него. Но старецът не бе в състояние да промени положението. Никой не можеше да диктува на Гладис с кого да е любезна. Заради това посещенията на Майкъл ставаха все по-редки. Веднъж се опита да обясни на брат си, но Джон отказа да разговаря на тази тема. Майкъл знаеше, че майка им никога не би се държала така с Джон. За нея той бе златното дете. Майкъл Фиск можеше да стане президент на Съединените щати или да спечели Нобелова награда, но в нейните очи пак щеше да си остане по-долу от големия брат. Той сложи блузата върху масата, бързо целуна майка си по бузата и излезе.

Навън бе заваляло. Майкъл вдигна яката на шлифера и изтича към колата си. Чакаше го много дълго пътуване. Посещението при майка му не бе единствената причина да дойде насам. Сега щеше да продължи към югозападния край на Вирджиния. До Форт Джаксън. За да се срещне с Руфъс Хармс. За момент се поколеба дали да не отскочи до брат си. Джон не бе отговорил на обаждането му и това не го изненадваше. Но предстоящото пътешествие криеше определен риск, тъй че с радост би приел някой съвет от брат си. Може би дори и личното му присъствие. Сетне той поклати глава. Адвокатът Джон Фиск беше много зает човек и нямаше време да търчи из целия щат заради нелепите приумици на по-малкия си брат. Трябваше да се справи сам.

Както обикновено, Елизабет Найт стана рано, направи няколко гимнастически упражнения, после се разкърши на тренажора в свободната стая на апартамента в Уотъргейт, където живееше заедно със съпруга си, сенатора Джордан Найт. Мина под душа, облече се, приготви си кафе и препечени филийки, после прегледа записките по предварителното обсъждане за идната седмица. Тъй като беше петък, днес върховните съдии щяха да гласуват по вече придвижените дела. Рамзи водеше заседанията по строг график. За нейно разочарование на тия заседания делата почти не се разискваха. Рамзи излагаше накратко основните факти по всеки случай, обявяваше личното си решение и изчакваше останалите съдии да сторят същото. Ако се окажеше, че мнозинството го подкрепя, както ставаше в повечето случаи, председателят оформяше окончателното становище. Ако надделееха противниците, обикновено с това се заемаше най-възрастният измежду тях, Мърфи; като идеологически врагове, той и Рамзи рядко гласуваха по един и същ начин.

След като допи кафето, Найт се замисли за първите си три години във Върховния съд. Приличаха на една непрестанна вихрушка. Заради пола й хората автоматично я приемаха за привърженик не само на женското равноправие, но и на много други идеи, традиционно поддържани от жените. Знаеше, че никой не забелязва колко шаблонни са тия предположения. В края на краищата тя бе съдия, а не политик. Също както в досегашната си кариера, трябваше да разглежда всеки случай поотделно. И все пак нямаше как да избяга от факта, че Върховният съд е нещо съвсем различно. Отзвукът от решенията му стигаше толкова надалеч, че съдиите разглеждаха всяко дело под лупа и обмисляха възможните му последствия за живота на цялата страна. Тъкмо там се криеше най-голямата трудност.

Найт се озърна из разкошния апартамент. Тя и съпругът й имаха чудесен семеен живот. Често ги наричаха най-могъщата двойка в столицата. И в известен смисъл наистина беше така. Тя се стараеше да носи съдийската тога с достойнство въпреки неизбежната за всеки съдия изолация. Влезеш ли във Върховния съд, приятелите престават да ти звънят, хората те гледат по нов начин, пазят се, внимават какво говорят в твое присъствие. По природа Найт бе общителна и открита. Сега обаче далеч не се чувстваше такава. За да преодолее малко по-леко внезапната промяна, тя подири опора в професионалния живот на мъжа си. Понякога се чувстваше като монахиня, осъдена да изживее дните си в компанията на осем монаси.

Сякаш доловил тия мисли, Джордан Найт се появи по пижама зад нея и я прегърна.

— Знаеш ли, не е задължително да започваш деня още по тъмно — каза той. — Малко мързелуване под завивките се отразява добре на душата.

Тя целуна ръката му, завъртя се и също го прегърна.

— Не съм ви виждала да го правите, сенаторе.