Читаем Предани полностью

да го обяви за виновен и да го екзекутира, или да го пожали? Не знам. И в двата случая

ще да се чувствам по един и същи начин. Всичко опира до злото в Маркъс или до

маската му, до злото в Евелин или до маската ѝ.

Няма нужда да си припомням къде е контролната зала – хората, така или иначе, тичат

натам. Когато стигам, избутвам всички и заставам най-отпред. Ето ги, на мониторите.

Моите родители. Всички се отдръпват крачка встрани, само Нита застава до мен,

запъхтяна и изтощена от тичането.

Някой увеличава звука. Гласовете им достигат до мен накъсани от микрофоните, но

веднага разпознавам този на баща ми. Очаквам как тонът му ще се покачва на

правилните места, как интонацията му ще се сменя в най-удачния момент. Мога да

предскажа всяка дума, която ще каже, много преди да я произнесе.

– Позабави се – казва той. – Наслаждаваш се на мига?

Застивам. Това не е маската на Маркъс. Това не е човекът, когото градът познава

като мой баща – търпеливият, спокоен лидер на Аскетите, който никога не би наранил

никого. Това е мъжът, който вадеше колана от панталоните си бавно, гайка по гайка, и

все така бавно го увиваше около дланта си. Това е онзи Маркъс, когото познавам най-

добре. И когато го виждам, страхът от него ме притиска, смалява ме и ме превръща в

онова ужасено дете, от което искам да избягам.

– Разбира се, че не, Маркъс – казва майка ми. – Ти работи дълги години за

добруването на града ни. Това не е решение, което аз или някой от съветниците ми би

взел с лека ръка.

Маркъс е свалил маската си, но Евелин – не. Звучи толкова убедително, че почти

успява да ме накара да ѝ повярвам.

– Аз и бившите представители на кастите трябваше да обсъдим и да вземем под

внимание доста неща. Вярната ти служба на този град, лоялността, която вдъхваше на

членовете на кастата си, чувствата ми към теб като мой бивш съпруг...

Изсумтявам.

– Аз все още съм твой съпруг – заявява Маркъс. – Аскетите забраняват развода.

– Напротив, разрешават го в случаи на насилие върху някой от съпрузите – отвръща

Евелин и изпитвам познатото чувство на празнота и тежест. Не мога да повярвам, че тя

току-що призна такова нещо пред всички.

Но нали сега иска хората в града да я видят с други очи – не като безсърдечната жена,

която е поела контрола над живота им, а като жената, която е понасяла ударите на

Маркъс. Иска да го постигне дори с цената на разкриването на тайната, която той

ревностно пазеше зад стените на чистия си дом и перфектно изгладените си дрехи.

Тогава разбирам какъв ще е изходът.

– Ще го убие – казвам.

– Но е факт – продължава Евелин почти нежно, – че си извършил сериозни

престъпления. И убеди невинни деца да рискуват живота си, за да постигнеш своите

цели. Отказът ти да приемеш моите заповеди, както и тези на Тори Ву, бившия лидер на

Безстрашните, доведе до смъртта на много хора по време на атаката над централата на

Ерудитите. Ти предаде съмишлениците и последователите си, като не изпълни

договорката ни и като отказа да се бориш срещу Джанийн Матюс. Ти предаде

собствената си каста, като разкри пред всички нещо, което трябваше да остане добре

охранявана тайна.

– Не, не съм...

– Не съм свършила – продължава тя. – Като се има предвид дългата ти служба за

доброто на този град, ние се спряхме на алтернативно решение. За разлика от

останалите лидери на касти, ти няма да получиш опрощение. Няма да можеш да

участваш в консултациите по въпроси, които касаят проблемите на града. Но няма да

бъдеш и екзекутиран като предател. Ще те изпратим извън границите на града, отвъд

стената, и никога няма да бъдеш допуснат да се върнеш тук.

Маркъс изглежда крайно изненадан. Разбирам го.

– Поздравления! – казва Евелин. – Имаш привилегията да започнеш живота си

отначало.

Дали трябва да се чувствам облекчен, че баща ми няма да бъде екзекутиран? Или да

съм ядосан, че бях на крачка да избягам от него, а вместо това той ще да продължи да

живее на този свят и да виси заплашително над главата ми?

Не зная. Не чувствам нищо. Ръцете ми са изтръпнали, което означава само едно –

начало на паниката. Но не я усещам като преди. Всъщност не я усещам изобщо. Смазан

съм от крещяща нужда да бъда някъде другаде. Обръщам се и оставям зад гърба си

родителите си, Нита и града, в който бях живял.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÏÚÐÂÀ

Òðèñ

Сутринта обявяват, че ще се провежда тренировка за действие при нападение.

Ведрият женски глас дава напътствия: трябва да заключим вратите на помещението, да

пуснем пердетата и да изчакаме тихо и спокойно, докато сирената замлъкне. „Ще започне

в кръгъл час“ – казва тя.

Тобиас изглежда отпаднал, блед е и около очите му има черни кръгове. Той взема