Читаем Предани полностью

Кристина влизат, смеейки се на нещо. Чистите очи и стабилната му, уверена походка ми

носят облекчение, но усещам напиращи сълзи. Не знам защо. Юрая и Кристина ме

поглеждат тревожно.

– Добре ли си? – пита той.

Кимвам и преглъщам сълзите.

– Къде бяхте цял ден?

– След самолета ходихме в контролната зала и гледахме – казва Юрая. – Странно е

да наблюдаваш от разстояние какво става там сега. Разбрали са, че ни няма, но като

цяло е същото. Евелин се държи както винаги, хората са същите тъпаци, но е някак

странно – сякаш гледаш новинарски репортаж.

– Не мисля, че някога ще седна да гледам. Струва ми се неморално и ме плаши.

– Не знам. Ако искат да гледат как си почесвам задника и как ям, това говори повече

за тях, отколкото за мен.

– Колко често си чешеш задника? – засмивам се.

Той ме сръчква с лакът.

– Не че искам да прекъсвам обсъждането на чесането на задници, което е много

важно, сигурна съм... – усмихва се Кристина и после изражението помръква. – Но аз

съм съгласна с Трис. Почувствах се ужасно, докато гледах онези монитори. Сякаш

подслушвам и се намесвам в нечий живот като неканен гост. Мисля, че отсега нататък

няма да си позволя такова нещо.

После посочва екрана в ръцете ми. Думите на майка ми все още са на монитора и

светят.

– Какво е това? – пита тя.

– Оказва се, че майка ми е живяла тук. Не, всъщност е израснала на друго място, но

после е дошла. И когато е станала на петнайсет, са я пратили в Чикаго като Безстрашна.

– Майка ти е оттук? – повтаря невярващо Кристина.

– Да. Луда работа. Още по-странното е, че е написала този дневник и им го е

оставила. Четях го преди да влезете.

– Но това е хубаво, нали? – пита нежно Кристина. – Така ще разбереш много за нея,

ще я опознаеш.

– Да, хубаво е. И не съвсем. Не съм чак толкова съсипана, затова спрете да ме

гледате така. – При тези ми думи загрижеността мигом напуска лицето на Юрая. – Все ми

се мотае из главата... че може би принадлежа на това място. Може да стане мой дом.

Кристина свъсва вежди.

– Възможно е – казва, но знам, че не го вярва. Все пак е мило, че се съгласява с мен.

– Не знам – обажда се Юрая. – Не мисля, че ще намерим отново онова, което се

нарича „дом“. Дори и да се върнем в града.

И това е вярно. Дали където и да идем, ще останем скитници, гости? Тук или някъде по

света извън Бюрото, или обратно в експеримента, все ще сме чужди. Всичко се променя

и скоро няма да спре да го прави.

Или може би ние ще успеем да изградим свой дом вътре в себе си и да го носим,

където и да отидем? Както нося майка си в себе си.

Кейлъб влиза в стаята. На ризата му има петно от сос, но май не го е забелязал. В

очите му виждам онова, което май се нарича интелектуален подем. Зачудвам се какво е

гледал или чел, за да изглежда така отнесен.

– Здрасти – казва и почти се опитва да направи крачка към мен, но очевидно

забелязва отвращението ми, защото спира по средата.

Покривам екрана с дланта си, въпреки че той не може да го разчете от другия край на

стаята, и го поглеждам втренчено, неспособна да му кажа нещо в отговор.

– Мислиш ли, че някога ще можеш да ми проговориш? – пита и устните му тъжно се

изкривяват надолу.

– Ако го направи, ще получа удар и ще умра на място – казва студено Кристина.

Отклонявам поглед. Истината е, че понякога ми се иска да забравя всичко и да бъдем

такива, каквото бяхме преди всеки от нас да избере кастата си. Макар че той винаги ме

поправяше и все ми казваше да не бъда егоист, но дори тогава беше по-добре от това –

да се налага да крия дневника на майка си от него, за да не отрови паметта , както

направи с всичко друго. Ставам и пъхвам екрана под възглавницата си.

– Хайде да отидем да си вземем десерт – подканва ме Юрая.

– Не ядохте ли вече?

– И какво от това, ще ядем пак. – Обгръща раменете ми с ръка и ме избутва през

вратата.

Тримата тръгваме към столовата и оставяме брат ми сам.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

– Не бях сигурна, че ще дойдеш – ми казва Нита.

Когато се обръща с гръб, за да ме поведе, забелязвам, че има татуировка на

гръбнака. Ризата ѝ е къса и разкрива само част от символа, затова не разбирам какъв е.

– Можеш ли да си направиш татуировка някъде тук? – питам.

– Някои хора могат. Тази на гърба ми представлява счупено стъкло. – Тя прави пауза,

типична за хората, които се замислят дали да споделят нещо лично. – Символизира

увредените ми гени... нещо като шега е.

Пак тази дума „увредени“! От мига, в който ми направиха теста, постоянно потъва и

после отново упорито изплува в съзнанието ми. Ако е някаква шега, със сигурност не е от

най-смешните, дори за Нита – изплю обяснението, сякаш някой е набутал лимон в

устата ѝ.