Читаем Предани полностью

Вървим по коридор с плочки, почти празен в края на работния ден, и слизаме по

някакви стъпала. По стените на стълбището светят лампи. Цветът им се сменя на всяка

секунда – синьо, зелено, пурпурно, червено. Тунелът в края на стълбището е тъмен и

широк и само странно проблясващите светлини ни сочат пътя. Тук плочките са стари,

дори през подметките на обувките си усещам мръсотия и прах.

– Тази част от летището е била напълно променена от първите дошли тук. Известно

време след войната всички лаборатории били под земята, за да са в безопасност от

атаките. Сега само персоналът по поддръжката слиза долу.

– Там ли ме водиш? Да ме запознаеш с тях?

Тя кимва.

– Поддръжката не е само професия тук. Почти всички, които изпълняваме такива

функции, сме генетично увредени, дошли от пропадналите експерименти, или деца на

оцелели, които Бюрото е довело тук. Като майката на Трис, само че тя е имала

предимството на чистите си гени. Всички учени и ръководството са генетично чисти.

Потомци са на хора, които са се възпротивили на генетичния експеримент и са участвали

в движения срещу него. Има някои изключения, разбира се, но са толкова малко, че мога

да ти ги изброя по памет.

Каня се да попитам защо има такова голямо разделение между хората и защо това

разделение се спазва толкова стриктно, но мога и сам да се досетя. Чистите са

израснали в тази общност, светът им представлява една стройно изградена система от

експерименти, наблюдения, обучение. От друга страна, увредените е трябвало да научат

само толкова, колкото да оцелеят до следващото поколение. Разликата идва от

познанието на едните и незнанието на другите, от квалификацията на едните и липсата на

такава при другите. Но това, на което ме научиха кастите, е, че една система, която

разчита на група необразовани хора да им върши мръсната работа, без да им дава

никаква възможност да растат нагоре, е най-малкото несправедлива.

– Мисля, че момичето ти е много право – казва Нита. – Нищо не се е променило, сега

просто имаш по-добра представа за ограниченията пред себе си. Всеки човек си има

предел, дори Чистите.

– Значи имам предел за... какво? За състраданието ми? За съвестта ми? – питам. –

Така ли мислиш да ме окуражиш?

Очите ѝ ме изучават внимателно и концентрирано, но не отговоря.

– Това е смешно – продължавам. – Как така ти или те, или който и да е друг, ще

определяте докъде се простират моите възможности!

– Така стоят нещата, Тобиас. Това си е просто генетика и нищо повече.

– Това не е никаква генетика, а лъжа. Не всичко се определя от гените и ти го знаеш

много добре.

Искам да се обърна и да побягна към хотелската стая. Гневът преобръща стомаха ми,

разпалва органите ми, имам чувството, че ще пламна. А дори не разбирам срещу кого е

насочен този гняв. Срещу Нита, която е приела с примирение факта, че е ограничена, или

срещу тези, които са ѝ го внушили? Или срещу всички?

Стигаме до края на тунела, тя опира рамо в една дървена врата и я бутва. Попадам в

един оживен, грейнал свят. Помещението е осветено от малки крушки, поставени толкова

нагъсто, че таванът блести като светъл килим от жълто и бяло. В отсрещния край има

дървен плот, зад който са наредени сияещи бутилки с напитки във всякакви цветове, а

над тях – море от чаши. Вляво има маси и столове, а вдясно – група младежи с

музикални инструменти. Въздухът е натежал от звуците на музиката. Единствената

музика, която съм чувал досега, е от много скромния ми опит в кастата на

Миротворците – звукът от опъването на струните на китарата и ударите на барабаните.

Имам чувството, че съм застанал в центъра на света – всеки поглед е прикован в мен.

Чакат да направя някакво движение, да кажа нещо. В началото не възприемам нищо,

освен музиката и глъчката, но след няколко секунди слухът ми привиква и чувам Нита да

казва:

– Насам сме. Искаш ли да пиеш нещо?

Тъкмо се каня да отговоря, когато някой влита в помещението. Мъжът е нисък, а

тениската му – прекалено широка за тялото му. Той размахва ръце към музикантите да

спрат и те го правят точно навреме, за да го чуя.

– Време е за присъдата!

Половината от хората стават и се втурват към вратата. Поглеждам Нита, а тя се

смръщва.

– Чия присъда? – питам.

– Със сигурност тази на Маркъс.

Вече бягам към вратата.

Тичам с все сила през тунела, търся начин да се мушна между хората, проправям си

път. Нита ме следва и крещи да спра. Но не мога. Не съм на себе си, не се чувствам като

част от това място, не съм един от тези хора, а освен това винаги съм бил добър бегач.

Вземам по три стъпала наведнъж, стискам парапета, за да пазя равновесие. Не знам

защо бързам. За присъдата, за признанията? За екзекуцията? Дали се надявам Евелин