Читаем Предани полностью

ÏÐÅÄÀÍÈ

ÂÅÐÎÍÈÊÀ ÐÎÒ

Ïðåâîä Ãåðãàíà Äå÷åâà

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие: Allegiant

Copyright © 2013 by Veronica Roth

Translation Copyright © by Veronica Roth

Published by arrangement with HarperCollins Publishers

Илюстрация на корицата © 2013 by Rhythm & Hues Design

Дизайн на корицата Джоуъл Типи

Превод Гергана Дечева

Редактор Вида Делчева

Коректор Таня Симеонова

Издава „Егмонт България“

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание – EPUB, 2013

ISBN 978-954-27-1118-6

На Джо, мой пътеводител и опора

Всеки въпрос има отговор, на всеки въпрос трябва да бъде отговаряно или поне да

бъде обсъждан.

Пътищата на нелогичната мисъл трябва да бъдат посрещани като

предизвикателство.

Грешните отговори трябва да се поправят.

Правилните отговори трябва да се потвърждават.

Из манифеста на кастата на Ерудитите

ÃËÀÂÀ

ÏÚÐÂÀ

Òðèñ

Крача из килията в централата на Ерудитите, а думите кънтят в съзнанието ми с

всяка стъпка. „Новото ми име ще бъде Едит Прайър. Има толкова много неща, които с

радост ще забравя.“

– Значи никога не си я виждала, така ли? Дори не си виждала нейна снимка? – пита

Кристина. Раненият крак е вдигнат върху възглавницата. Простреляха я по време на

отчаяния ни опит да покажем на хората в града видеото на Едит Прайър. Тогава нямахме

никаква представа какво е посланието . Не знаехме, че това, което имаше да ни каже,

ще разтърси всичко, върху което си въобразявахме, че сме стъпили здраво. Че ще

разбие кастите, самоличността ни, идентичността ни.

– Да не би да ти е баба или леля? – Не, казах ти. Не е! – Спирам пред стената,

обръщам се и продължавам да крача. – Прайър е… тоест беше… фамилното име на

баща ми. Значи е от неговия род. Но Едит е Аскетско име. А роднините на баща ми

трябва да са били Ерудити, така че...– Значи е по-възрастна – обажда се Кара и се

обляга на стената. Главата е леко наклонена настрани. Изумително прилича на брат си

Уил, на моя приятел Уил, когото застрелях. После се изправя и приликата изчезва заедно

с духа му. – Вероятно няколко поколения по-млада от нас. Тя е твоя предшественица.

– Предшественица. – Самата дума ми звучи стара, усещам я като разпадаща се тухла,

а парчетата се пръскат в мен. Докосвам стената на килията. Бяла и студена. Обръщам

се и започвам да крача отново.

Предшественица? И какво ми е завещала? Освободеност от кастите, знание, че моята

самоличност на Дивергент е по-важна, отколкото изобщо мога да си представя. Самият

факт, че съществувам, че съм жива, е сигнал, че трябва да напуснем града и да

помогнем на всички останали извън него.

– Искам... трябва да знам от колко време сме тук – казва Кара и прокарва ръка през

лицето си. – И ще спреш ли да крачиш като луда поне за минутка?

Заставам в средата на килията, повдигам вежди и я поглеждам продължително.

– Извинявай – промърморва тя.

– Всичко е наред – казва Кристина. – Тук сме от цяла вечност.

Минали са дни, откакто Евелин успя да овладее хаоса във фоайето на централата на

Ерудитите с няколко кратки заповеди и да премести всички затворници в килиите на

третия етаж. Една жена от безкастовите дойде да почисти раните ни и да ни даде

болкоуспокояващи. Яли сме няколко пъти, къпали сме се няколко пъти, но никой не ни

казва какво става навън. Колкото и настоятелно да питам, нищо, никаква информация.

– Надявах се, че Тобиас ще дойде по-бързо. Не трябваше ли вече да е тук? – казвам и

сядам отчаяно на ръба на леглото си. – Къде е?

– Може би все още е ядосан, че го излъга и зад гърба му реши да работиш с баща

му – отговаря Кара.

Хвърлям ѝ яден поглед.

– Фор никога не би постъпил толкова дребнаво – заявява Кристина. Може би иска да

жегне Кара или пък да окуражи мен. Не съм сигурна. – Вероятно става нещо. Сигурно има

причина да не може да се добере дотук. Той ти каза да му имаш доверие, нали така?

В онзи хаос, когато всички крещяха и безкастовите се опитваха да ни избутат към

стълбите, аз го стисках с все сила, здраво вкопчила пръсти в ризата му. Не исках да го

изгубя. Тогава той стисна китките ми в дланите си и ми каза: „Трябва да ми се довериш.

Отиди, където ти казват“.

– Това и се опитвам да правя – казвам. Истина е. Опитвам се да му имам доверие. Но

всеки нерв, всяка фибра, всеки орган в тялото ми се бунтува. Искам свобода, искам да