Читаем Предани полностью

Слагам ръка на устата си, усмихвам се, облягам глава на стената и оставям сълзите

да текат спокойно и тихо, без да се опитвам да ги спра.

Обичали са се. Моите родители наистина са се обичали. Достатъчно, за да загърбят

планове и касти. Достатъчно, за да въстанат срещу максимата „Кастата над кръвта!“. Не,

при тях е било както трябва да бъде – любовта над всичко.

Изключвам екрана, не искам да чета нищо, което да развали това приятно усещане –

сякаш съм се отпуснала върху водата и тя ме носи леко и спокойно.

Знам, че е странно, но вместо тъга, изпитвам радост. Радост, че си върнах майка си.

Парченце по парченце, дума по дума, ред по ред.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÂÒÎÐÀ

Òðèñ

Писала е още само десетина пъти. Но нещата, които казва, не отговарят на

въпросите ми, а само предизвикват още. И вместо да ми даде представа как се е

чувствала, какво е изпитвала, какво е ставало в душата , тя е писала на някакъв си

Дейвид.

Ñêúïè Äåéâèä,

Âèíàãè ñúì ìèñëèëà çà òåá êàòî çà ìîé ïðèÿòåë, à íå êàòî çà ìîé ñóïåðâàéçúð. Î÷åâèäíî ñúì ãðåøàëà.

Òà êàêâî î÷àêâàøå, ÷å ùå ñëó÷è, êîãàòî äîéäà òóê? ×å ùå æèâåÿ çàâèíàãè ñàìîòíà? ×å íÿìà äà ñå

ïðèâúðæà êúì íèêîãî? ×å íÿìà äà âçåìà ðåøåíèÿ çà ñîáñòâåíèÿ ñè æèâîò? ×å íÿìà äà íàïðàâÿ ñâîé

ñîáñòâåí èçáîð?

Çàãúðáèõ âñè÷êî è äîéäîõ òóê, çàùîòî íèêîé äðóã íå èñêàøå. Òðÿáâà äà ìè áëàãîäàðèø, à íå äà ìå

ñúäèø è äà ìå îáâèíÿâàø, ÷å íå ñå ôîêóñèðàì âúðõó ìèñèÿòà ñè. Íåêà òè îáÿñíÿ: íÿìà äà çàáðàâÿ çàùî

ñúì òóê ñàìî çàùîòî èçáðàõ Àñêåòèòå è èñêàì äà ñå îìúæà. Çàñëóæàâàì ñâîé ëè÷åí æèâîò. Æèâîò, êîéòî

àç äà èçáåðà çà ñåáå ñè, à íå òàêúâ, êàêúâòî ìè ãî íàãëàñèø òè èëè Áþðîòî. Òðÿáâàøå äà ãî ïðåäâèäèø,

òðÿáâàøå äà ðàçáåðåø çàùî òîçè æèâîò ùå ìè õàðåñà, ñëåä êàòî çíàåø êàêâî ñúì ïðåæèâÿëà.

×åñòíî êàçàíî, íå ìèñëÿ, ÷å òå å ãðèæà ÷àê òîëêîâà, ÷å íå èçáðàõ Åðóäèòèòå ñïîðåä ïëàíà. Âñúùíîñò

ìè ñå ñòðóâà, ÷å ðåâíóâàø. È àêî èñêàø äà ïîëó÷àâàø íÿêàêâà èíôîðìàöèÿ îò ìåí è çà â áúäåùå, ùå ñå

íàëîæè äà ìè ñå èçâèíèø çà ïðîÿâåíîòî íåäîâåðèå. Àêî íå ãî íàïðàâèø, íÿìà äà òè ïèøà ïîâå÷å è ðåä è

ñúñ ñèãóðíîñò íèêîãà ïîâå÷å íÿìà äà èçëÿçà îò ãðàäà, çà äà âè âèäÿ. Îò òåá çàâèñè.

Íàòàëè

Чудя се дали е била права за Дейвид? Мисълта не ми дава мира. Дали наистина е

ревнувал майка ми от баща ми? Дали ревността му се бе укротила с годините? Мога да

видя отношенията с Дейвид само през нейните очи, но не съм сигурна, че тя е най-

точният източник на информация.

В по-късните писма тя звучи различно – по-зряла и по-сериозна. Езикът ѝ е по-изгладен

и по нищо не личи, че това е същото момиче, което е живяло в покрайнините. По-

пораснала е.

Проверявам датата на следващото писмо. Няколко месеца по-късно от предишното е,

но не е адресирано до Дейвид като предишните. Тонът е различен – не е толкова

фамилиарен. Започвам да прехвърлям страниците напред, докато намеря следващото

адресирано до него писмо.

Ñêúïè Äåéâèä,

Ðàçáèðàì çàùî íå ìîæåø äà ïðîäúëæèø êîðåñïîíäåíöèÿòà ñè ñ ìåí è çàùî òðÿáâà äà àäðåñèðàì

èíôîðìàöèÿòà äî äðóã. Óâàæàâàì ðåøåíèåòî òè, íî ùå ìè ëèïñâàø.

Æåëàÿ òè ùàñòèå.

Íàòàëè

Опитвам се да мина напред, но това е всичко. Няма повече писма. Последният

документ във файла е смъртният акт. За причина за смъртта е посочено: множество

прострелни рани. Започвам да се клатушкам напред-назад, сякаш за да прогоня от

съзнанието си спомена за падащото