Читаем Петата планина полностью

Защото всеки от нас бе решил какво ще бъде собственото му бъдеще. Аз възнамерявах да сваля Иезавел от трона. Жената, която сега се казва Преоткриване, искаше синът й да стане мореплавател. Мъжът, който днес носи името Мъдрост, желаеше да прекара остатъка от дните си, пиейки вино на площада. Дотолкова бяхме свикнали със свещеното тайнство на живота, че вече не му обръщахме внимание.

Тогава Господ си е помислил: Те не искат да вървят напред. Добре тогава, ще ги принудя да останат за дълго там, където са!

И едва тогава разбрахме посланието Му. Острието на асирийския меч отне живота на нашите младежи, а възрастните избягаха от малодушие. Където и да се намират в този час, все още стоят на същото място, защото безропотно са приели Божието проклятие.

Ние обаче започнахме да се борим с Господ, така както се борим с жените и мъжете, които обичаме, защото от такава битка можем да излезем благословени и извисени. Сполетялото ни нещастие ни даде възможност да изпълним дълга си към Него, доказвайки, че сме в състояние да се подчиним на заповедта Му и да вървим напред. Дори и при най-ужасните обстоятелства ние продължихме напред.

Понякога Бог изисква от нас подчинение. Друг път обаче Той желае да изпита волята ни и ни предизвиква да проникнем в смисъла на Неговата обич. Ние осъзнахме Неговата воля едва когато стените на Акбар се сринаха и откриха нови хоризонти пред всеки от нас, като му позволиха да види на какво е способен. Престанахме да размишляваме върху живота и решихме да го изживеем.

И резултатът е добър.

Илия забеляза как очите на хората пак заблестяха. Бяха разбрали.

— Утре ще предам Акбар без бой. Мога да замина, когато поискам, защото изпълних това, което Господ очакваше от мен. Ала моята кръв, потта ми и единствената ми любов са под земята на този град. Затова реших да остана тук до края на дните си и да не позволя той отново да бъде разрушен. Всеки от вас е свободен сам да вземе решение, но има нещо, което никога не бива да забравяте: че сте много по-добри, отколкото си мислехте. Използвахте възможността, която ви даде нещастието, а не всеки е в състояние да го стори.

Илия стана и обяви събранието за приключило. Предупреди момчето, че ще се прибере късно, и му каза да не го чака, а да си ляга.

Отиде до храма — единственото място, оцеляло от разрушението. Не се бе наложило да го възстановяват, въпреки че асирийците бяха отнесли статуите на боговете. Докосна със страхопочитание камъка, който според традицията отбелязваше мястото, където един от предците бе забил пръчка и не бе успял да я извади.

Помисли си, че в неговата страна Иезавел бе заповядала да издигнат жертвеници като този и част от народа коленичеше пред тях, за да отдава почести на Ваал и другите богове. И отново душата му бе обзета от същото онова предчувствие, че войната между Бога Израилев и бога на финикийците ще трае толкова дълго, колкото дори не би могъл да си представи. Като в някакво видение съзря на небето звезди, които се разминаваха със слънцето и изпращаха на всяка от двете страни разрушение и смърт. Мъже, които говореха на непознати за него езици, яздеха стоманени животни и се биеха помежду си сред облаците.

— Не е нужно да виждаш това сега, защото още не е дошло времето — чу той да казва неговият ангел. — Погледни през прозореца.

Илия стори каквото му бе заповядано. Навън пълната луна огряваше къщите и улиците на Акбар и въпреки че беше късно, той дочуваше разговорите и смеха на неговите жители. Независимо че асирийците бяха наблизо, хората не бяха изгубили желанието си да живеят, готови да посрещнат смело един нов етап в живота си.

И тогава видя някакъв силует. Знаеше, че това е жената, която толкова бе обичал и която отново крачеше гордо из града. Той се усмихна и усети как тя докосна лицето му.

— Гордея се — сякаш казваше тя. — Акбар наистина е красив.

Изпита желание да заплаче, но се сети за детето, което не бе проляло ни една сълза за майка си. Сподави риданието и си припомни най-хубавите моменти от историята, която бяха изживели заедно — от срещата пред вратите на града до мига, в който тя бе написала думата „любов“ върху една глинена плочка. Видя отново роклята й, косите й, нежните очертания на носа й.

— Ти ми каза, че си Акбар. Затова се погрижих за теб, излекувах те от раните ти и сега те връщам на живота. Бъди щастлива с твоите нови приятели. Бих искал да ти кажа още нещо: аз също съм Акбар, но не го знаех.

Разбра, че тя се усмихва.

— Вятърът на пустинята отдавна е заличил стъпките ни върху пясъка. Но аз всяка секунда си спомням за това, което се случи, а ти продължаваш да бъдеш в сънищата ми и в моята действителност. Благодаря ти, че се появи на пътя ми.

И преди да заспи в храма, той усети, че жената гали косите му.

Водачът на търговците видя, че на средата на пътя е застанала някаква група от хора в дрипи. Помисли, че са разбойници, и даде заповед всички от кервана да приготвят оръжията си.