Читаем Петата планина полностью

Но с всеки изминал ден чувстваше, че Акбар се превръща в част от живота му. Може би мисията му не е била да свали Иезавел от трона, а да прекара остатъка от живота си тук, с тези хора, изпълнявайки покорно ролята на роб на асирийските завоеватели. Щеше да помогне да бъдат възстановени търговските пътища, щеше да научи езика на враговете, а през свободното си време щеше да се грижи за библиотеката, която непрекъснато се попълваше.

Това, което в онази далечна нощ, вече изгубена във времето, изглеждаше краят на града, сега се бе превърнало във възможност той да стане още по-красив. Възстановителните работи включваха разширяване на улиците, поставяне на по-здрави покриви и изобретяване на водопроводна система, която да свърже кладенеца с най-отдалечените от него места. Душата на Илия също се обновяваше. Всеки ден той научаваше по нещо ново от старците, децата и жените. Тези, които не бяха изоставили града само защото им бе абсолютно невъзможно да го направят, сега се бяха превърнали в общност от дисциплинирани и можещи хора.

„Ако градоначалникът знаеше колко много можеха да помагат, щеше да измисли друг начин на защита и Акбар нямаше да бъде разрушен.“

Илия помисли още малко и разбра, че греши. Акбар трябваше да бъде разрушен, та всеки да събуди заспалите в себе си сили.

Изминаха месеци, а асирийците все още ги нямаше. Акбар бе почти завършен и Илия можеше да мисли за бъдещето. Жените си шиеха нови дрехи от намерените по къщите парчета плат. Старците организираха разпределянето на домовете и се грижеха за чистотата в града. Децата помагаха, когато ги помолеха, но обикновено играеха по цял ден — това е основното задължение на всички деца.

Той живееше с момчето в малка каменна къща, издигната на мястото, където по-рано бе имало склад за стоки. Всяка вечер жителите на Акбар сядаха около запаления на площада огън и разказваха истории, които бяха чули през живота си. С помощта на момчето Илия записваше всичко върху плочките, които на другия ден изпичаха. Библиотеката ставаше все по-голяма.

Жената, която бе загубила сина си, също започна да учи бибълските букви. Когато видя, че може да пише думи и изречения, тя пое задължението да предаде азбуката на останалото население. Когато асирийците се върнеха, щяха да ги ползват за преводачи и учители.

— Точно това искаше да избегне жрецът — каза един следобед някакъв старец, който се бе нарекъл Океан, защото искаше душата му да бъде необятна като морската шир. — Той се боеше да не би бибълското писмо да оцелее и да се превърне в заплаха за боговете от Петата планина.

— Кой би могъл да избегне неизбежното? — отвърна Илия.

През деня хората работеха, после присъстваха заедно на залеза на слънцето, а вечерта разказваха истории.

Илия се гордееше с творението си и все по-силно се привързваше към него.

Едно от децата, които трябваше да стоят на стража, слезе тичешком в града, като викаше възбудено:

— Видях прах на хоризонта! Врагът се връща!

Илия се изкачи на кулата и видя, че вестта е вярна. Пресметна, че на другия ден асирийците щяха да бъдат пред вратите на града.

Същия следобед той предупреди жителите да не ходят да гледат залеза, а да се съберат на площада. Когато работата за деня бе привършена, той намери множеството събрано и забеляза, че хората се страхуват.

— Днес няма да си разказваме истории от миналото, нито ще правим планове за бъдещето на Акбар — рече Илия.

— Ще говорим за нас самите.

Никой не каза ни дума.

— Преди много време, когато на небето бе изгряла пълна луна, се случи това, което всички предчувствахме, но не искахме да приемем: Акбар бе разрушен. Когато аси-рийската войска си замина, намерихме най-силните ни мъже убити. Тези, които бяха оцелели, видяха, че няма смисъл да стоят тук, и решиха да напуснат града. Останаха само старците, вдовиците и сираците, с една дума — ненужните.

Погледнете наоколо: площадът никога не е бил толкова красив, сградите са по-здрави, храната е разпределена и всички се учат на писмото, създадено в Бибъл. На едно място в тоя град има колекция от глинени плочки, върху които сме записали нашата история, и идните поколения ще си спомнят за това, което сторихме.

Днес ние знаем, че старците, сираците и вдовиците също си заминаха, а на тяхно място дойдоха изпълнени с въодушевление млади хора, които дадоха име и смисъл на живота си.

Докато възстановявахме града, ние знаехме, че асирийците всеки момент могат да се върнат. Знаехме, че някой ден ще трябва да им предадем нашия град, а заедно с него и нашите усилия, потта ни, радостта, че той е по-хубав от преди.

Светлината на огъня осветяваше сълзите, които се стичаха по лицата на хората. Дори и децата, които обикновено играеха по време на тези вечерни събирания, слушаха внимателно думите му. Илия продължи:

— Това няма значение. Ние изпълнихме дълга си към Господ, защото приехме Неговото предизвикателство и честта да се борим с Него. Преди онази нощ Той много пъти ни казваше: Върви напред! — но ние не го послушахме. Защо?