Читаем Петата планина полностью

И помни целия път, по който те води Господ, Бог твой, за да те смири, да те изпита и узнае какво има в сърцето ти. Кога ядеш и бъдеш сит, и съградиш хубави къщи, и живееш в тях; кога имаш много едър и дребен добитък, гледай да не се възгордее сърцето ти и да не забравиш Господа, твоя Бог.

— А Акбар? — обърна се Илия към ангела.

— Той може да живее без теб, защото ти остави наследник. Градът ще съществува още дълго. И Ангелът Господен изчезна.

Илия и момчето пристигнаха в подножието на Петата планина. Между каменните жертвеници бяха израсли храсти. След смъртта на жреца никой не идваше тук.

— Хайде да изкачим планината — рече Илия.

— Забранено е.

— Да, забранено е. Но това не означава, че е опасно.

Хвана момчето за ръка и тръгнаха към върха. Спираха от време на време и поглеждаха надолу към долината. Сушата бе оставила следи върху целия пейзаж и с изключение на обработваните ниви около Акбар всичко останало приличаше на суровите пустини в египетските земи.

— Чух приятелите ми да казват, че асирийците ще се върнат — каза момчето.

— Възможно е, но все пак това, което сторихме, си струваше труда. Господ избра този начин, за да ни научи на нещо.

— Не знам дали Него Го е грижа за нас — отвърна момчето. — Защо бе нужно да е толкова жесток?

— Може да е търсил други пътища, докато накрая е открил, че не Го чуваме. Ние бяхме свикнали твърде много с нашия начин на живот и не се опитвахме да разчетем словата Му.

— А те къде са написани?

— В света наоколо. Достатъчно е да обръщаш внимание на това, което се случва в живота ти, и ще откриеш, че по всяко време на деня Бог крие някъде Своите думи и волята Си. Опитвай се да изпълняваш това, което Той иска от теб — това е единствената причина да бъдеш на тоя свят.

— Ако ги открия, ще ги запиша върху глинените плочки.

— Направи го! Но по-добре ги запиши в сърцето си, там те не могат да бъдат изгорени или унищожени и ще бъдат винаги с теб.

Повървяха още малко. Облаците сега бяха съвсем наблизо.

— Не искам да влизам вътре — каза момчето, като сочеше към тях.

— Те няма да ти причинят никаква болка, това са само облаци. Ела с мен.

Хвана го за ръка и продължиха да се изкачват. Постепенно навлизаха в мъглата. Момчето здраво го прегърна и въпреки’че от време на време Илия се опитваше да го заговори, то не казваше ни дума. Вървяха по голите скали към върха.

— Хайде да се връщаме — помоли момчето.

Илия реши да не настоява, и без това детето бе изпитало много трудности и страх през краткото си съществуване. Стори каквото го молеше — излязоха от мъглата и отново съзряха долината в ниското.

— Потърси някой ден в библиотеката на Акбар нещо, което написах за теб. Казва се Книга за воина на светлината.

— Аз съм воин на светлината — отвърна момчето.

— Помниш ли моето име?

— Освобождение.

— Седни до мен — рече Илия, като посочи една скала. — Не бива да забравям името си. Трябва да продължа моята мисия, въпреки че в този момент единственото ми желание е да бъда до теб. Затова бе възстановен Акбар — за да ни научи, че трябва да вървим напред, колкото и трудно да ни се струва.

— Ти ще си заминеш оттук.

— Откъде знаеш? — попита учудено Илия.

— Снощи написах това върху една плочка. Нещо ми го подсказа, може би мама, а може би някой ангел. Но аз вече го бях усетил в сърцето си.

Илия погали момчето по главата.

— Ти си успял да разчетеш Божията воля — каза той доволен. — В такъв случай няма нужда да ти обяснявам каквото и да било.

— Това, което успях да прочета, беше тъгата в очите ти. Никак не беше трудно да я видя. Някои мои приятели също са я забелязали.

— Тъгата, която сте прочели в очите ми, е част от моята история. Но малка част, която ще трае само няколко дни. Утре, когато тръгна към Йерусалим, тя няма да е тъй дълбока, както преди, и постепенно съвсем ще изчезне. Тъгата никога не трае дълго, щом вървим към това, за което винаги сме жадували.

— Наистина ли трябва да заминеш?

— Винаги трябва да знаеш кога приключва един етап от живота ти. Ако упорстваш да го продължиш повече от необходимото, ще изгубиш радостта и смисъла на всичко останало. Освен това рискуваш да си навлечеш Божия гняв.

— Господ е суров.

— Само към своите избраници.

Илия погледна надолу към Акбар. Понякога Господ наистина беше много суров, но не повече, отколкото човек би могъл да понесе. Момчето не знаеше, че там, където седяха, някога при Илия бе дошъл Ангелът Господен и го бе научил как да го върне от царството на мъртвите.

— Ще ти липсвам ли? — запита той момчето.

— Ти ми каза, че ако вървя напред, тъгата ще изчезне. Има още много работа, докато Акбар стане толкова красив, колкото заслужава мама. Тя се разхожда по унилите на града.