Читаем Петата планина полностью

— Аз вярвам в Единия Бог, но вие си мислите, че боговете живеят в онези облаци на върха на Петата планина. Не искам сега да споря с вас дали моят Бог е по-силен или по-могъщ; не искам да говоря за различията ни, а за нашите прилики. Нещастието ни доведе до едно общо чувство: отчаянието. Защо се случи това? Защото мислехме, че в душите си сме намерили отговор за всичко, че всичко е решено и не бихме могли да приемем каквато и да било промяна.

Както вие, така и аз, принадлежим към търговски народи, но можем да се държим и като воини — продължи той. — А един воин винаги знае какъв е смисълът да се бори. Не влиза в ненужни битки и никога не си губи времето с провокации. Истинският воин приема поражението. Не гледа на него с безразличие, нито пък се опитва да го превърне в победа. Преживява с горчивина болката от загубата, страда от безразличието и изпада в отчаяние от самотата. Ала след като премине през всичко това, лекува раните си и започва всичко отначало. Воинът знае, че една война се състои от много битки, затова продължава напред. Случват се и нещастия. Можем да търсим причината за тях, да виним другите, да си представяме колко по-различен щеше да е животът ни, ако не ни бяха сполетели. Но всичко това е без значение: нещастията вече са се случили, това е. От този момент нататък трябва да забравим страха, който предизвикват в нас, и да започнем да строим отново. Нека от днес всеки от вас да си избере ново име. Това име ще бъде свещено и ще събира в една дума всичко онова, за което сте мечтали да се борите. За себе си избрах името Освобождение.

На площада настъпи мълчание. След известно време жената, която първа бе започнала да помага на Илия, стана и каза:

— Моето име е Преоткриване.

— Моето име е Мъдрост — рече един старец. Синът на вдовицата, която Илия толкова много бе обичал, извика:

— А моето име е Азбука.

Хората на площада избухнаха в смях. Момчето засрамено седна на мястото си.

— Как може някой да се казва Азбука! — извика друго момче.

Илия можеше да се намеси, но по-добре беше момчето да се научи само да се защитава.

— Защото мама точно това правеше — отвърна то. — Винаги когато погледна изписаните букви, ще си спомням за нея.

Този път никой не се разсмя. Един след друг сираците, вдовиците и старците на Акбар обявяваха новите си имена. Когато церемонията свърши, Илия настоя всички да си легнат рано. На следващата сутрин отново ги чакаше работа.

Хвана момчето за ръка и двамата отидоха на края на площада, където бяха опънали платове във формата на шатра.

От тази вечер Илия започна да учи детето на бибълското писмо.

Изминаха дни, после седмици. Акбар постепенно променяше лицето си. Момчето бързо се научи да изписва буквите и вече можеше да съставя смислени думи. Илия го накара да напише върху глинени плочки историята на възстановяването на града.

Глинените плочки се изпичаха в набързо направена пещ, превръщаха се в керамика, а едно възрастно семейство грижливо ги подреждаше. В късния следобед хората се събираха на площада и Илия приканваше старците да разказват това, което са видели през детството си, като записваше повечето истории.

— Ще съхраним паметта на Акбар върху материя, която огънят не може да унищожи — обясняваше той. — И един ден нашите деца и внуци ще знаят, че сме преодолели неизбежното. Това може да им послужи за пример.

Всяка вечер, след като приключеше заниманията си с момчето, Илия обикаляше из пустия град, стигаше до пътя, който водеше към Йерусалим, и понечваше да тръгне по него, но се отказваше.

Тежката работа налагаше да се съсредоточи върху настоящия момент Знаеше, че жителите на Акбар разчитат на него за възстановяването на града. Веднъж вече ги бе разочаровал — не бе успял да предотврати смъртта на шпионина и да избегне войната. Но Господ винаги дава повторна възможност на чедата си и той трябваше да се възползва от нея. Освен това все повече се привързваше към момчето и се опитваше да го научи не само на бибълските букви, а и да му предаде вярата в Господ, както и мъдростта на прадедите си.

Въпреки това не забравяше, че в родината му царуват чужда принцеса и чужд бог. Вече не му се явяваха ангели с огнени мечове, бе свободен да си замине, щом пожелае, и да направи каквото намери за добре.

Всяка нощ той понечваше да тръгне. И всяка нощ вдигаше ръце към небето и се молеше:

„Иаков се е борил чак до зори и на разсъмване е бил благословен. Аз се боря с Теб дни и месеци, а Ти не искаш да ме чуеш. Но ако погледнеш около себе си, ще разбереш, че съм на път да победя. Акбар постепенно израства от руините, а аз съзиждам това, което Ти чрез мечовете на аси-рийците превърна в прах и пепел.

Ще се боря с Теб, докато не ме благословиш и докато не благословиш също така плодовете на моята работа. Някой ден ще трябва да ми отговориш.“

Жени и деца носеха вода на полето и се бореха със сушата, която като че ли никога нямаше да свърши. Един ден, когато слънцето безжалостно приличаше, Илия чу някой да казва: