Читаем Петата планина полностью

Същият следобед към тях се присъединиха още няколко старци и жени и започнаха да им помагат да прибират мъртвите. Децата гонеха хищните птици и носеха съчки и парцали. Когато падна нощта, Илия запали огромния куп от тела. Оцелелите жители на Акбар мълчаливо наблюдаваха дима, който се виеше в небето.

Когато цялата работа бе свършена, Илия припадна от умора. Преди това обаче отново изпита чувството, че нещо много важно се опитваше отчаяно да изплува в паметта му. Не ставаше дума за нещо, което бе научил по време на престоя си в Акбар, а за някаква много стара история, която сякаш би могла да обясни всичко, случващо се напоследък.

И остана Иаков сам. И с него се бори Някой до зори; и като видя, че не го надвива, му рече: пусни ме, защото се зазори. Иаков отговори: няма да Те пусна, докле ме не благословиш.

И рече: как ти е името? Той отговори: Иаков.

И му рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил.

Илия се събуди внезапно и погледна към небосвода. Това беше историята, която все не успяваше да си спомни!

Много отдавна патриархът Иаков нощувал в стана, когато някой влязъл в шатрата му и се борил с него, докато изгрее слънцето. Иаков приел битката, макар и да знаел, че срещу него стои самият Господ. На разсъмване той все още не бил победен и спрял да се бори едва когато Бог се съгласил да го благослови.

Тази история се бе предавала от поколение на поколение, за да не забравя никой, че понякога трябва да се бориш със самия Бог. Има моменти, когато всеки човек бива сполетян от някакво нещастие, като например да бъде разрушен градът му, да почине детето му, да го обвинят несправедливо, да се разболее и да остане недъгав за цял живот… В този момент Господ го предизвиква да се опълчи срещу Него и да отговори на въпроса Му: „Защо си се вкопчил в това толкова кратко съществуване, изпълнено със страдания? Какъв смисъл има да се бориш?“

И тогава тези, които не могат да отговорят на въпроса, се съгласяват с Него. Но има хора, които търсят смисъла на съществуването си. Те смятат, че Господ е несправедлив, и са готови да въстанат срещу собствената си съдба. Тогава от небето се спуща огън — не огънят, който убива, а този, който разрушава старите стени и разкрива пред всяко човешко същество неговите истински възможности. Малодушните никога не оставят този огън да пламне в сърцата им. Единственото, което искат, е нещата бързо да се върнат към старото положение, за да могат да продължават да живеят и да мислят така, както са свикнали. Ала храбрите подпалват старото и изоставят всичко, дори и Бог, за да продължат напред, макар и с цената на големи душевни страдания.

„Храбрите винаги са упорити.“

Господ се усмихна от небето. Точно това искаше Той — всеки сам да поеме отговорността за собствения си живот. В края на краищата бе дал на чедата си най-хубавия от всички дарове: способността да избират и да решават как да постъпват.

Само мъжете и жените със свещен огън в сърцата дръзваха да се опълчат срещу Него. И само те знаеха обратния път към Неговата обич, защото накрая винаги разбираха, че нещастието не е наказание, а предизвикателство.

Илия си припомни всяка извървяла крачка. Откакто бе изоставил дърводелската работилница, бе приел мисията си безпрекословно. Дори и да е била истинската му мисия — а той бе убеден в това, — никога не бе имал възможност да види какво щеше да се случи, ако бе тръгнал по онези пътища, от които се беше отказал. Защото се страхуваше да не изгуби вярата си, предаността си, волята си. Смяташе, че е твърде рисковано да се опита да следва пътя на обикновените хора — би могъл да свикне с него и той да му хареса. Не разбираше, че и той е човек като всички останали, макар и да чуваше ангелите и да получаваше понякога заповеди от Господ. Бе толкова самоуверен в това, което искаше, че се бе държал също като тези хора, които никога през живота си не бяха вземали важно решение.

Бе избягал от съмнението. От поражението. От моментите на нерешителност. Но Господ бе великодушен и го бе завел до неизбежната пропаст, за да му покаже, че човек трябва да избира, а не да приема съдбата си.

Преди много, много години в нощ като тази Иаков не пуснал Бог да си отиде, без да го благослови, И тогава Господ го попитал: Как ти е името?

Това е най важното: да имаш име. Когато Иаков отговорил, Бог го кръстил Израил. Всеки човек получава име още в люлката, но трябва да съумее да нарече живота си с дума, която да предаде неговия смисъл.

„Аз ще бъда Акбар“, бе казала тя.

Трябваше цял един град да бъде разрушен, а Илия да загуби любимата жена, за да разбере, че му трябва ново име. И в същия този миг той нарече живота си Освобождение.