Читаем Петата планина полностью

Илия отчаяно се мъчеше да се освободи, но стражите го повлякоха. Тръгнаха по улиците на Акбар сред адска жега. Войниците бяха плувнали в пот, а някои изглеждаха потресени от това, което току-що бяха видели. Илия се дърпаше и призоваваше небесата, но и Бог, също както асирийците, остана глух за молбите му.

„Добре, че съществува смъртта!“

Колко пъти си го бе мислил след оня ден в конюшнята!

По земята се търкаляха труповете на воините на Акбар, повечето без униформи. Хората тичаха като обезумели, без да знаят къде отиват, нито пък какво търсят. Тичаха само заради необходимостта да се правят, че вършат нещо, че се борят срещу смъртта и разрушението.

„Защо го правят? — питаше се Илия. — Не виждат ли, че градът е в ръцете на врага и че няма къде да избягат?“ Всичко бе станало толкова бързо! Асирийците се бяха възползвали от огромното числено превъзходство, като в същото време си бяха спестили сражението. Войниците на Акбар бяха избити, без да окажат почти никаква съпротива.

Спряха в средата на площада. Накараха Илия да коленичи и вързаха ръцете му. Вече не чуваше виковете на жената. Може би е издъхнала бързо и не е била подложена на бавното мъчение да бъде изгорена жива. Може би вече е в обятията на Господ, прегърнала сина си.

Друга група асирийски войници доведоха пленник, чието лице бе обезобразено от удари. Въпреки това Илия разпозна в него коменданта.

— Да живее Акбар! — викаше той. — Да живеят вечно Финикия и нейните воини, които се бият с врага през деня! Смърт на страхливците, които нападат в мрака!

Не успя да довърши. Мечът на един от асирийските военачалници се спусна и главата на коменданта се търкулна на земята.

„Сега е мой ред — каза си Илия. — Ще я срещна отново в Рая и ще се разхождаме, хванати за ръце.“

В този миг се доближи някакъв мъж и започна да спори с офицерите. Бе един от жителите на Акбар, Илия често го бе виждал на площада. Сети се, че дори му бе помогнал да разреши важен спор със съседа си.

Асирийците също започнаха да спорят, като говореха все по-високо и сочеха към Илия. Мъжът коленичи, целуна краката на един от тях, вдигна ръце към Петата планина и заплака като дете. Гневът на асирийците сякаш се уталожи.

Разговорът като че ли нямаше да има край. Мъжът ги умоляваше и в същото време плачеше, сочейки към Илия и към къщата, където живееше градоначалникът. Войниците сякаш не обръщаха внимание на разговора.

Накрая офицерът, който говореше неговия език, се приближи.

— Нашият шпионин твърди, че сме се заблудили — рече той, като погледна към мъжа. — Той ни даде плановете на града, така че можем да му вярваме. Ти не си този, когото искахме да убием.

Ритна го и Илия падна на земята.

— Казва, че си щял да отидеш в Израил, за да свалиш принцесата от трона. Истина ли е? Илия не отговори.

— Кажи ми дали е истина и ще можеш да си отидеш вкъщи навреме, за да спасиш онази жена и сина й — настоя офицерът.

— Да, истина е — каза Илия. Може би Господ го беше чул и щеше да му помогне да ги спаси.

— Бихме могли да те отведем с нас като пленник в Тир и Сидон — продължи офицерът, — но ни чакат още много битки и ти ще бъдеш излишен товар. Бихме могли да поискаме откуп за теб, но от кого ли? Ти си чужденец дори в собствената си страна.

Офицерът стъпи върху лицето му.

— Никой няма полза от теб — нито враговете, нито приятелите ти. Същото се отнася и за града. Не си струва да оставяме тук част от войската ни, за да го задържим под наша власт. Когато превземем цялото крайбрежие, Акбар, така или иначе, пак ще бъде наш.

Искам да ти задам един въпрос — рече Илия. — Само един въпрос.

Офицерът го погледна подозрително.

— Защо ни нападнахте през нощта? Не знаете ли, че всички войни се водят денем?

— Не сме нарушили закона, защото няма традиция, която да забранява това — отвърна офицерът. — Ай разполагахме с много време, за да опознаем местността. Вие сте се загрижили за спазването на обичаите, а сте забравили, че нещата се променят.

Асирийците си тръгнаха, без да кажат нищо повече. Шпионинът се приближи и развърза ръцете му.

— Обещах си един ден да се отплатя за великодушието ти и изпълних думата си. Когато асирийците влязоха в двореца, един от робите им казал, че този, когото търсят, се е скрил в дома на вдовицата. И докато те стигнат дотам, истинският градоначалник успя да избяга.

Илия не го слушаше. Огънят пращеше отвсякъде, а виковете продължаваха.

Сред цялото това безредие се открояваше една група от хора, които се държаха съвсем дисциплинирано. Бяха асирийците, които се изтегляха мълчаливо, подчинявайки се на негласна заповед.

Битката в Акбар бе приключила.

„Тя сигурно е мъртва — каза си Илия. — Не искам да ходя там, тя сигурно вече е мъртва. Или пък се е спасила по чудо и ще дойде при мен.“

Ала сърцето му настояваше да се изправи и да отиде в къщата, където живееха. Илия се бореше със себе си. Отнасяше се не само за любовта му към една жена, а за целия му живот — вярата в Божията промисъл, напускането на родния му град, идеята, че той има определена мисия и е способен да я изпълни…