Читаем Петата планина полностью

— Веднъж ти ми каза, че Господ е навсякъде, и аз повярвах. Каза, че душите не отиват на върха на Петата планина, и аз повярвах и в това. Но не ми обясни къде отиват тогава.

Ето в какво искам да се закълнете и двамата: да не плачете за мен и да се грижите един за друг, докато Господ позволи на всеки да следва своя път. От този миг нататък душата ми ще се слее с всичко, което съм видяла на земята. Аз ще бъда долината, планините наоколо, града, хората, които вървят по улиците му. Аз ще бъда неговите ранени и неговите просяци, неговите воини, жреци, търговци, първенци. Аз ще бъда земята, по която стъпваш, и кладенеца, който утолява жаждата на всички. Не плачете за мен, няма причина да бъдете тъжни. Отсега нататък аз ще бъда Акбар, а градът е красив.

Настъпи гробна тишина и вятърът утихна. Илия не чуваше вече нито долитащите отвън викове, нито пращенето на огъня в съседните къщи. Чуваше само тишината, която бе толкова осезаема, че би могъл да я докосне.

После Илия отстрани момчето, разкъса дрехите си и като се обърна към небесата, закрещя с все сила:

— Господи Боже мой! Заради Теб напуснах Израил и не можах да жертвам за Теб кръвта си, както сториха другите пророци. Приятелите ми ме нарекоха страхливец, а враговете ми — предател. Заради Теб ядох само това, което враните ми носеха, и пресякох пустинята, докато стигна до Сарепта, наричана още Акбар от своите жители. Воден от Твоите ръце, срещнах една жена. Водено от Теб, сърцето ми се научи да я обича. Нито за миг обаче не забравих истинската си мисия. През всичките тези дни бях винаги готов да тръгна… Красивият Акбар сега е в руини, а жената, която Ти ми повери, лежи погребана под тях. Къде сгреших, Господи? В кой момент не изпълних това, което Ти поиска от мен? Ако си бил недоволен от мен, защо не ме прибра от тоя свят? А вместо това Ти пак причини мъка на тези, които ми помогнаха и ме обикнаха… Не разбирам каква е Твоята воля! Не виждам справедливост в Твоите дела! Не съм в състояние да понеса страданието, което Ти ми налагаш! Махни се от живота ми, защото и аз се превърнах в руини, огън и прах.

Сред огъня и скръбта Илия видя светлина. След което се появи Ангелът Господен.

Защо си дошъл? — попита го Илия. — Не виждаш ли, че е късно?

— Дойдох да ти кажа, че Господ още веднъж чу молитвата ти и това, което искаш, ще ти бъде дадено. Няма да чуваш повече гласа на твоя ангел, нито пък аз ще те потърся, преди да изтекат дните на твоето изпитание.

Илия хвана момчето за ръка и двамата тръгнаха безцелно. Вятърът, който разпръскваше гъстия дим, бе утихнал и сега пушекът така изпълваше улиците, че едва се дишаше. „Може би е само сън — помисли си той. — Може би е само кошмар.“

— Ти излъга мама — каза момчето. — Градът е разрушен.

— Има ли някакво значение? Тя не виждаше какво става около нея, затова беше по-добре да я оставим да умре щастлива.

— Но тя ти повярва и каза, че ще бъде Акбар.

По земята имаше пръснати парчета от стъкло и от глинени съдове, на които Илия си поряза крака. Болката го накара да разбере, че не сънува, че всичко наоколо е ужасяващо реално. Успяха да се доберат до площада, където сякаш много отдавна той се бе срещал с хората, бе им помагал да разрешават споровете помежду си… А сега небето бе озарено от огъня на пожарите.

— Не искам мама да се превърне в това, което виждам сега — настояваше момчето. — Ти я излъга.

То изпълняваше дадената клетва. По лицето му нямаше ни една сълза. „Какво да правя?“ — питаше се Илия. Кракът му кървеше и той реши да съсредоточи цялото си внимание върху болката. Тя щеше да го отдалечи от отчаянието.

Погледна раната, която асириецът му бе нанесъл с меча си. Не беше толкова дълбока, колкото си мислеше. Седнаха с момчето на същото място, където го бяха вързали враговете му, а един предател го бе спасил. Забеляза, че хората вече не тичат. Вървяха бавно сред дима от къща на къща, сякаш бяха призраци. Приличаха на забравени от небесата души, осъдени вечно да бродят по Земята. Всичко му се струваше безсмислено.

Някои от жителите на града се опитваха да направят нещо. Илия продължаваше да чува гласове на жени и разминаващи се заповеди на воини, които бяха оцелели след клането. Но бяха малобройни и нищо не можеха да свършат.

Веднъж жрецът бе казал, че светът — това е колективният сън на боговете. Дали всъщност не беше прав? Дали Илия не би могъл да помогне на боговете да се събудят от този кошмар, да заспят отново и да сънуват нещо приятно? Когато нощем му се случеше да сънува призраци, винаги се събуждаше и заспиваше отново. Не би ли могло да стане така и със създателите на Вселената?

Препъваше се в трупове. Мъртвите не ги беше грижа нито за данъците, които трябваше да платят, нито за асирийците, които стануваха в долината, нито за религиозните обреди, още по-малко за съществуването на някакъв скитащ пророк, който може би някога дори ги е заговарял…

„Не бива да стоя така през цялото време. Единственото, което тя ми завеща, е това дете, и аз трябва да бъда достоен за него, дори това да е последното ми деяние на Земята.“