Читаем Петата планина полностью

Огледа се. Търсеше някой меч, за да свърши с живота си, но асирийците бяха отнесли всички оръжия от Акбар. Хрумна му да се хвърли в пламъците на горящите къщи, но изпита страх от болката.

За миг остана неподвижен, ала след това постепенно започна да осъзнава положението, в което се намираше. Жената и синът й сигурно вече бяха напуснали този свят, но трябваше да ги погребе според обичая. Единственото нещо, което можеше да го крепи в този момент, бе да действа в името на Господ, независимо дали той съществува, или не. А след като изпълнеше религиозния си дълг, щеше да се предаде на болката и съмнението.

Освен това бе възможно те все още да са живи. Не биваше да стои тук, без да прави нищо.

„Не искам да ги видя с обгорени лица и със свлякла се от плътта кожа. Душите им сигурно вече се носят свободно в небето.“

Въпреки това тръгна към къщата. Гъстият пушек го задушаваше и не му позволяваше да вижда накъде върви. Постепенно започна да си дава сметка за положението в града. Макар и врагът да се бе изтеглил, паниката вземаше застрашителни размери. Хората продължаваха да се лутат без посока, плачеха и отправяха молитви към боговете за починалите си близки.

Потърси някой, който да му помогне. Наблизо имаше само един човек, който, изглежда, беше в шок. Мисълта му явно беше далеч оттук.

„По-добре да вървя направо и да не моля никого за помощ.“ Познаваше Акбар като родния си град и успя да се ориентира дори и без да може да разпознае много от местата, откъдето обикновено минаваше. От улиците започнаха да долитат по-смислени думи. Хората постепенно осъзнаваха, че се е случило нещастие и че трябва да действат.

— Тук има ранен! — викаше един.

— Трябва ни още вода! Няма да успеем да потушим огъня! — крещеше друг.

— Помогнете ми! Мъжът ми е затрупан!

Илия стигна до мястото, където преди много месеци бе посрещнат и приет като приятел. Някаква старица, съвсем гола, бе седнала на улицата пред къщата. Понечи да й помогне, но тя го отблъсна и извика:

Тя умира! Направи нещо! Махни тая стена, която я е притиснала!

И започна да крещи истерично. Илия я хвана за ръцете и я изведе оттам, защото шумът, който тя вдигаше, не му позволяваше да чуе стенанията на жената. Около него всичко бе разрушено. Покривът и стените се бяха срутили и той не можеше да открие къде точно я бе видял за последен път. Пламъците вече не бяха толкова силни, но жегата все още беше непоносима. Прекрачи развалините, които покриваха пода, и отиде там, където някога се намираше нейната стая.

Въпреки суматохата, която цареше навън, успя да долови стон. Това бе нейният глас!

Илия несъзнателно изтупа праха от дрехите си, като че ли искаше да й се представи в по-добър вид. Застина в мълчание, като се опитваше да се съсредоточи. Чу праще-нето на огъня, виковете за помощ, които идваха от затрупаните в съседните къщи хора. Искаше му се да ги накара да млъкнат, за да разбере къде се намират жената и синът й. Измина доста време, докато той отново чу шума — някой драскаше по дървото под краката му.

Коленичи и започна да копае като обезумял. Извади пръстта, камъните и гредите. Накрая ръката му докосна нещо топло — беше кръв.

— Не умирай, моля те! — рече Илия.

— Не разчиствай развалините над мен — чу я той да казва. — Не искам да видиш лицето ми. Върви да помогнеш на сина ми.

Той продължи да копае и отново чу гласа.

— Върви да потърсиш тялото на сина ми. Моля те, направи го!

Илия отпусна глава на гърдите си и тихо заплака.

— Не знам къде е затрупан — каза й той. — Не си отивай, моля те, толкова искам да останеш с мен! Трябва да ме научиш да обичам, сърцето ми вече е готово за това.

— Преди ти да дойдеш, години наред исках да умра. Смъртта сигурно ме е чула и дойде да ме вземе със себе си.

Тя простена. Илия прехапа устни и нищо не каза. Някой го докосна по рамото.

Обърна се изплашено и видя момчето. Бе покрито с прах и сажди, но не изглеждаше да е ранено.

— Къде е мама? — попита то.

— Тук съм, синко — отговори гласът изпод руините. — Ранен ли си?

Момчето заплака. Илия го прегърна.

— Недей да плачеш, синко. — Гласът ставаше все по-слаб. — На майка ти не й беше лесно да разбере, че животът има някакъв смисъл. Дано поне съм успяла да те науча на това. Как изглежда градът, в който съм родена?

Илия и момчето притихнаха, здраво прегърнати.

— Изглежда добре — излъга Илия. — Няколко финикийски воини загинаха, но асирийците вече се изтеглиха. Преследват градоначалника, за да отмъстят за смъртта на един от техните военачалници.

Отново настъпи мълчание. И отново се чу гласът, още по-слаб.

— Кажи ми, спасен ли е градът?

Илия усети, че тя всеки момент щеше да издъхне.

— Градът не е разрушен. И синът ти е добре.

— А ти?

— Аз оцелях.

Знаеше, че тези думи щяха да освободят душата й и тя щеше да умре спокойна.

— Накарай сина ми да коленичи — каза жената след малко. — Искам също така ти да се закълнеш в твоя Господ Бог.

— Ще сторя каквото поискаш. Всичко, което поискаш.