— Преди две седмици — отговаря Саймън. — Трябвало им е време да го идентифицират. Не е било от първостепенно значение.

Мерин се свлича на килима до леглото. Ръката ѝ трепери и тя едва задържа телефона до ухото си. Цялото ѝ тяло е като направено от желе. О, боже, о, Франсис! Горкичката Франсис.

— Защо Томас не ѝ се е обадил? Защо просто не се е прибрал вкъщи?

Двамата със Саймън знаят, че не търси отговори на тези въпроси. Няма отговори. Само още въпроси и още болка.

— Не знам. — Гласът му трепва. — Не знам, Мерин.

— Къде е Франсис сега?

— Обади ми се от летището — отвръща той. — На път за Стоктън. Трябва да отиде в моргата и да го разпознае и… да върне тялото му у дома.

Боже…

— Трябва да ѝ се обадя.

— Тъкмо щеше да се качва в самолета за Калифорния, когато ми се обади, но непременно я потърси, след като кацне. Сигурен съм, че ще се радва да те чуе.

— Лайла знае ли?

— Вече да. Обадих ѝ се, докато се опитвах да се свържа с теб.

— Трябва да сме до Франсис, когато се върне. — Хиляди мисли се блъскат в съзнанието на Мерин. — Нека се разберем да се видим. Тя може да има нужда от помощ за погребението…

Мерин млъква и ахва, осъзнала ужаса на думите си. Хаотичните ѝ мисли най-накрая се събират в една. Само една, която отприщва… всичко.

Мерин започва да хлипа неудържимо. Не може да диша и има чувството, че ще повърне. Телефонът се изплъзва измежду пръстите ѝ и пада на килима. Мерин е неутешима, защото има чувството, че случилото се на Франсис се е случило на нея. Както ще са нейни и новините, които Саймън и Лайла се страхуват, че ще получат за изчезналите си деца. Болката е изпепеляваща и Мерин има чувството, че ще се счупи на хиляди малки парченца.

Саймън плаче също толкова силно, колкото и тя.

Единственото по-лошо нещо от това да не знаеш е… да знаеш.

— Мерин? Все още ли си там? — чува Саймън да казва, но не може да се насили да му отговори.

Не, не, не! Не може да продължи. Не може да разбере. Не може да го осмисли. Прекалено е. Тя затваря, без да каже довиждане. Саймън ще я разбере и няма да ѝ се обади отново днес.

Мерин се изправя едва-едва и тръгва към банята, където ваната продължава да се пълни с топла вода. Стига до тоалетната точно преди да повърне закуската си от „Четирите сезона“. Съблича си дрехите и се потапя в горещата вода. Топлината пронизва кожата ѝ като хиляди малки иглички, но тя приветства болката. Иска ѝ се топлината да разтопи кожата ѝ, да отмие агонията, в която живее повече от година, и да се прероди като друг човек, защото всичко е за предпочитане пред това усещане.

Сърцето я боли заради Франсис. Томас е само на двайсет и четири. Може да не е дете, но все пак е тяхното дете. Любовницата на Дерек е на същата възраст.

Мерин се изправя и излиза от ваната, съвсем забравила за хавлията. Водата се стича от нея по плочките и килима, докато върви към телефона си, за да изпрати съобщение на Сал.

Отмени това с Дж.

Сал отговаря веднага.

Сигурна ли си? Няма да ти върне парите.

Отмени го — пише му тя. Още сега, сериозна съм.

Ще му предам.

Мерин не може да види лицето му, нито да чуе гласа му, но може да си представи облекчението, което го облива.

Точно заради това двамата със Сал не можеха да останат заедно. Те изкарват най-лошото един в друг. Той е нейното алтер его, дяволът антипод на ангела ѝ, магнетичната сила, която насочва игличката на моралния ѝ компас в грешната посока.

Мерин може би мрази Макензи Ли, но Макензи Ли е нечие дете. Някой, някъде там я обича. Някой ще плаче, ако ѝ се случи нещо, и Мерин не може да причини такава болка на никого. Не. Тя няма да бъде човекът, който причинява на някой родител това, през което преминава Франсис сега. Същото, през което тя може би ще премине някой ден.

Връща се в банята и се отпуска във ваната. Най-сетне се е напълнила догоре и има достатъчно вода Мерин да се удави.

Глава 22

Естествено, че Мерин няма да го направи.

Но си го мисли. През цялото време. Не го казва на глас, защото последния път, когато се беше изпуснала, Дерек се изплаши и я накара пак да влезе в психиатричното отделение. Беше прекарала в болницата цели два дни, за да докаже на всички, че няма да се самонарани.

Не можеше да му се сърди. Нито пък на лекарите. Все пак веднъж вече бе направила опит за самоубийство. Месец, след като Себастиан изчезна, от ФБР им казаха, че разследването не е намерило никакви следи. Мерин изпи цяло шишенце с бензодиазепин и бутилка вино. Не си спомня как я е намерил Дерек, как е опитал да я съживи, нито кога са пристигнали парамедиците, не си спомня и престоя в болницата. Единственото, което си спомня, е как се събужда в болничната стая на следващата сутрин. Дерек седеше свит на един стол, а през прозореца влизаше заслепяваща слънчева светлина. Първата ѝ мисъл беше: „Мамка му, още съм жива!“