Дълго беше мислила какви ужасни неща са се случили на Себастиан, след като го отвлече Дядо Коледа. Беше видяла достатъчно статистики и знае какво се случва с децата на неговата възраст, които не са намерени в първите двайсет и четири часа от изчезването им. Вероятността да са мъртви е наистина голяма. А ако не бяха, ги очакваха още неописуеми ужаси.

Всичко е по нейна вина. Всичко. Дори това, което му се беше случило после. Проклетите ѝ ръце! Защо го беше пуснала? Изкушаваше се да ги среже, но тогава Дерек се прибра с картичка за годишнината им и я попита дали могат да започнат отначало.

— Ти… се прибра — беше единственото, което успя да му каже.

— Аз винаги се прибирам у дома — отвърна ѝ той. — И винаги ще се прибирам у дома.

Дерек никога не я е съдил или наказвал за начина, по който скърби.

Може би не трябваше и тя да го наказва за начина, по който скърби той.

Мислите ѝ обаче никога не я напускат. Научила се е да ги крие, иначе хората започват да се тревожат за нея, защото се страхуват да не се нарани. Все пак е твърде крехка емоционално.

След като излезе от болницата, обеща на Дерек, че никога повече няма да се опитва да се самоубие. След последния сеанс с доктор Чен му беше обещала, че няма да посещава тези сайтове. Е, сега щеше да наруши едно от двете обещания.

Мерин започва да разглежда, търсейки малкото родилно петънце във формата на лунен сърп. Търси сина си. Не познава тези деца, но сърцето ѝ се къса заради майките им, а по-късно същата вечер заспива със сълзи в очите.

Понякога сънува, че Себастиан има ново семейство. Някоя бедна женица, която отчаяно е искала да има дете и го е купила на черния пазар, за да може да го дари със същата любов, с която Мерин и Дерек биха го дарили, ако си беше у дома. С всеки изминал ден Себастиан ги забравя и заобичва новата си майка все повече и повече.

Друг път Себастиан крещи и плаче за нея, но каквото и да прави, Мерин не може да стигне до него навреме. Момченцето ѝ просто изчезва, като утринна мъгла. В един момент е там, а на другия го няма, грабнат от безлик човек, който го води някъде в мрака, където се крият всякакви чудовища.

— Виждаш ли? В къщата на мама няма чудовища — успокои сина си веднъж, след като му прочете „Чудовището в края на тази книга.“

Беше една от любимите ѝ детски книги. Единият от героите беше Гроувър от „Улица Сезам“. В книгата той търсеше чудовището, което трябваше да се появи в края ѝ, но беше осъзнал, че самият той е чудовището.

— Запомни, че само защото някой изглежда като чудовище, не значи, че наистина е.

И просто защото някой не изглежда като такова, не значи, че не е.

Ако Мерин получи същите новини като Франсис, ще се самоубие.

Беше обещала много неща на много хора.

Това е единственото, което обеща на себе си.

Глава 23

На следващата сутрин Мерин е на работа, когато Ванеса Кастро ѝ оставя съобщение на гласовата поща.

Първата ѝ мисъл е да зареже всичко и да се обади на Дерек, за да са заедно, когато детективката им съобщи съкрушителните новини. И тогава си спомня, че все още не е казала на съпруга си за нея. Може би той не беше единственият в тази връзка, който се беше отдалечил и поставил дистанция помежду им.

Мерин също има своите тайни.

Трябва ѝ около минута, за да се подготви, преди да върне обаждането на детективката. Затваря вратата на кабинета си, за да не я безпокои никой, и мислите ѝ неволно се насочват към случилото се предишната вечер. Когато Дерек се върна от работа, не завари нито брюкселското зеле, нито пържолите за барбекю. Вместо това намери съпругата си в спалнята им, забила глава в лаптопа. Щом го видя, тя бързо затвори капака. Дерек така и не я попита какво гледа. Беше му достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че жена му е имала тежка вечер. Не я попита каква е причината, защото вече знаеше, дори да не беше наясно с детайлите.

Вместо това той я целуна по бузата.

— Индийска, гръцка или тайландска храна?

— Ти реши.

Щеше да му се извини, че е забравила за вечерята, която трябваше да сготвят заедно, но той вече беше набрал номера на един от ресторантите и поръчваше.

Ванеса Кастро никога не звъни. Изпраща имейли, за да се разберат кога да се чуят или срещнат. Последните години телефонът се е превърнал в средство за размяна на съобщения и имейли и никой не обича, когато звънне. Самото действие се е превърнало в нещо инвазивно, затова и повечето хора вече нямат домашни телефони.

Съобщението на Кастро се състоеше точно от шест думи.

Мислите на Мерин неволно се насочват към Франсис.

О, боже! Тя си поема глътка въздух и набира номера на детектива.

— Мерин е — казва тя, когато Кастро вдига.

— Здравей. Извинявай, че ти се обаждам така изненадващо.

— Просто ми го кажи.

— Не е свързано със Себастиан — отговаря Кастро и Мерин се отпуска.

— О, по дяволите, трябваше да съм по-ясна в съобщението си. Извинявай, Мерин, малко съм разсеяна. Не исках да те изплаша.

— Няма нищо. — Не е вярно, но дишането на Мерин се нормализира и тя решава да не се задълбочава. — Какво има?