След около час тя се събужда от тихото иззвъняване на телефона ѝ, а в спалнята е тъмно. Съобщението не е в апликацията, а от Дерек. Най-накрая се е сетил за нея и Мерин се изправя на лакът, любопитна да види какво ѝ е писал.

Хей, ще остана на летището в Портланд и днес заради вечеря с инвеститорите. Искаше ми се да мога да им откажа, но няма как. Ще се прибера утре вечер.

Лъжи. Лъжи, лъжи, лъжи! Не е в Портланд. Сигурно с любовницата му току-що са пристигнали в „любимия“ си хотел в Сиатъл, който и да беше той.

Не се тревожи. Затова ти плащат тлъстите пачки — отговаря му тя.

Ще се върна утре за вечеря, обещавам. Избери ресторант и направи резервация. Приготвил съм ти страхотна изненада.

А най-голямата ирония е, че със сигурност ѝ е приготвил нещо. Последния път, когато ходи в Портланд, ѝ донесе чифт кожени ботуши „Валентино“. Не беше заради рождения ѝ ден, Коледа или някакъв специален повод. Беше ги видял на витрината на един магазин на „Нордстром“ и ѝ ги беше купил, защото… защо не? Сега какво ли ѝ беше купил? Колко ли беше похарчил, за да успокои гузната си съвест? Ако въобще изпитваше някаква вина. Двамата с Мерин са различни в това отношение. Вината е нюансът, който оцветява целия ѝ светоглед — как се чувства, какво мисли и какво прави. Тя усеща надигащия се гняв, който сякаш се излива като лава през всяка нейна пора. Приветства го. Яростта ѝ помага да спре да се чувства така, сякаш е завързана на хиляди малки възелчета. Яростта ѝ позволява да вижда през лъжите и несигурността. Кристално ясно.

Взема телефона си и набира номера на Сал. Той вдига, но на блутут устройството в колата му трябва секунда, за да се свърже, и Мерин осъзнава, че Сал шофира.

— Хей, на път ли си? — пита го.

— Да. Всичко наред ли е? — отговаря той.

Размяната на реплики е кратка, но всичко вече е различно. Сал сякаш се подготвя за това, което тя има да му каже, но Мерин не е готова да отваря тази тема. Не още.

— Искам да ме запознаеш с твоя човек. Ако наистина си сериозен.

Отговорът му идва почти веднага. Този път обаче не казва, че се е шегувал, както тя почти очакваше:

— Няма нужда, Мер. Аз ще говоря с него от твое име.

— Не. — Тя се приближава до прозореца на спалнята и се заглежда навън. Слънцето е залязло и дърветата хвърлят тъмни сенки върху тревата в градината ѝ. — Искам да говоря с него очи в очи. Няма да го направя, ако не мога да го видя лично. Не е редно.

Тишина. Знае, че я е чул, защото я е оставил на високоговорител.

— Добре, ще уредя срещата — съгласява се най-накрая Сал. — Ще тръгна утре към шест, което значи, че ще съм там около девет. Ще уредя да се видим…

— Не ние, а аз. Трябва да отида сама, Сал. Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще се откажа.

Чува се отстрани какво говори и ѝ хрумва, че може би е по-добре да изчака до утре. Може би е по-добре, че има възможност да се откаже, защото това, което възнамерява да направи, е пълна лудост. Секундите минават, а Сал продължава да мълчи. Мерин знае, че не е затворил. Може да чуе двигателя на колата като мек бял шум, примесен с тихото ехо на блутут връзката. Чуди се дали той съжалява, че въобще е споменал нещо по темата. Дали съжалява, че е този, който я е повел по този опасен път. Сал винаги е бил малко нетрадиционен, анархист и дори разбойник, докато Мерин следваше правилата.

— Ще ти се обадя по-късно.

Сбогуването им е кратко и изпълнено с неизречени думи. След час ѝ изпраща кратко съобщение.

В полунощ. Франкенщайн. И ела трезвена.

Глава 10

Терминалът отказва кредитната карта на Макензи Ли. Засрамена, тя поглежда назад към Дерек, който седи в сепарето и преглежда имейлите на айфона си; не усеща, че тя го гледа. Той никога не забелязва погледа ѝ върху себе си. Не са в такъв синхрон.

— Опитайте пак. — Макензи се обръща към продавача и влага цялата си воля в тона си, така че да прозвучи объркана.

Идеята да дойдат тук беше нейна, за да му покаже, че не е нужно винаги да харчи много пари заради нея. Също така искаше и да му напомни точно какво го е привлякло у нея в началото. Само че няма как да се върне на масата с празни ръце. Не може да му признае, че няма пари. Когато излязат и тя поръчва, той винаги ѝ дава пари да плати, но тази вечер е разсеян, а Макензи не може да се накара да го помоли за помощ. Трябва сам да реши да ѝ даде.

Продавачът в „Макдоналдс“, който едва ли има и петнайсет години, ѝ хвърля подозрителен поглед изпод козирката на шапката си. Макензи отново прокарва картата през ПОС терминала, но екранът пак изписва, че трансакцията е отказана.

— Съжалявам, госпожо. Трансакцията не е одобрена. Имате ли друга карта?