Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

— Бърза помощ, Дени… — Гуен сваляше зеления дъждобран и се мъчеше да разхлаби блузата на Амилия. Дени се изправи бавно. Видя двора през мокрото стъкло на прозореца: вратата на обора се отваряше и затваряше от поривите на вятъра. И вътре имаше някого: зърна движение.

— За бога — бърза помощ! — повтори Гуен.

Но Дени не я чуваше. Някой беше в обора му, в неговата собственост, а той имаше стриктен ритуал за неканени гости.

Вратата на обора се отвори отново, сякаш го дразнеше. Да! Някой се отдръпна в тъмното. Нарушител.

Той взе пушката, която стоеше до вратата, като се стараеше да не изпуска двора от поглед. Гуен беше оставила Амилия на кухненския под и набираше номера на бърза помощ. Момичето си бе поело дъх и сега стенеше. Ще се оправи. Изплашило се е от шибания нарушител, това е. От нарушителя. На негова земя.

Дени отвори вратата и излезе на двора. Беше по риза, а имаше пронизващ вятър, но беше спряло да вали. Земята под краката му лъщеше, от стрехите и портика капеше — изнервящ звук, който го съпровождаше на всяка крачка.

Вратата на обора се открехна отново и този път остана отворена. Вътре не се виждаше нищо. Може да е било ефект на светлината…

Не. Беше зърнал някого. Оборът не беше празен. Даже в момента го наблюдаваха (не беше понито). Бяха забелязали пушката в ръцете му и се бяха изпотили от страх. Нека. Да нахлуват така в собствеността му. Може да им гръмне топките като едното нищо.

Измина останалото разстояние с няколко решителни крачки и влезе в обора.

Беше настъпил стомаха на понито, а там, вдясно, лежеше единият му крак с оглозгана до кост подбедрица. Локви съсирваща се кръв отразяваха дупките по покрива. Направо му призля от гледката.

— Добре. — Той се обърна към сенките. — Излизай! — И вдигна пушката. — Чуваш ли ме, скапаняко? Излизай или ще те пратя на оня свят!

Не се шегуваше.

Нещо се раздвижи между балите сено в дъното на обора.

„Пипнах ли те, копеле“ — помисли си Дени.

Нарушителят се изправи в целия си почти триметров ръст и го изгледа втренчено.

— Боже!

После се втурна без предупреждение към него, бърз и огромен като локомотив. Дени стреля. Куршумът улучи гиганта в гърдите, но дори не го забави.

Той се обърна и побягна, но камъните на двора бяха хлъзгави. След два удара на сърцето Роухед го настигна; още един и го хвана.

Гуен чу изстрела и пусна телефона. Изтича до прозореца и видя огромната фигура, надвиснала над Дени. Гигантът изрева, сграбчи съпруга ѝ и го запрати към небето като чувал с перушина. Гуен гледаше безпомощно как тялото на Дени се преобръща във въздуха и пада на земята. То се стовари на двора с глух удар, който сякаш отекна в костите ѝ, после великанът скочи върху него и стъпка любимото ѝ лице, превръщайки го в каша.

Тя изпищя и запуши устата си с длан. Твърде късно. Гигантът я чу и погледна към нея, втренчи се в жената и злобният му поглед я прониза през стъклото. О, боже, беше я видял и сега тичаше към прозореца, летеше като локомотив и се хилеше, а свирепата му усмивка беше пълна с обещания.

Жената вдигна Амилия от пода, прегърна я здраво и притисна лицето ѝ към врата си. Може би момичето нямаше да го види — не трябваше. Шумът от тичащите по мокрия двор стъпки се усили. Гигантска сянка изпълни кухнята.

— Боже, помогни ми.

Великанът се появи на прозореца, огромното му туловище закри светлината, похотливото му противно лице се удари в мокрото стъкло. После го разби и се промуши вътре, без да обръща внимание на острите парчета, които се забиваха в плътта му. Надушваше детско месо. Искаше детско месо. Щеше да има детско месо.

Зъбатата му усмивка се превърна в противен смях. От челюстта му се проточиха въжета от слюнка и ноктестите му ръце загребаха въздуха като лапите на котка, драпаща да сграбчи мишка в клетка.

Гуен отвори вратата на хола и се втурна вътре, а чудовището спря да размахва ръце и започна да троши рамката на прозореца. Тя заключи вратата, докато дървесината оттатък се цепеше и съдовете падаха с трясък, после струпа всички холни мебели пред нея. Маси, столове, дори една закачалка за дрехи, въпреки че гигантът щеше да ги направи на трески за броени секунди. Амилия стоеше на колене там, където я бе оставила, и наблюдаваше действията ѝ безизразно.

Добре, повече нищо не можеше да направи. А сега — на горния етаж. Гуен грабна дъщеря си, която този път ѝ се стори лека като перце, и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна до средата на стълбището, трясъците в кухнята внезапно секнаха.

Жената изгуби връзка с реалността. На втория етаж всичко беше тихо и спокойно. По первазите на прозорците се събираше прах, цветята вехнеха бавно; животът в къщата продължаваше, сякаш нищо не се бе случило.

— Сънувам — каза си тя. Да, за бога: сънуваше.

Гуен влезе в спалнята, седна на леглото, което бе делила с Дени цели осем години, и се опита да премисли нещата.