Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

— Дори не мога да твърдя, че беше благочестиво. Но нещо се случи днес. Почувствах го.

Изражението на Деклан беше все така непроницаемо. Кут остана загледан в лицето му, чакаше да види неговото презрение.

— Е? — попита след малко.

— Какво?

— Няма ли да кажеш нещо?

Яйцето се намръщи за момент, черупката му се набръчка. После каза почти шепнешком:

— Господ да ни е на помощ.

— Какво?

— И аз го почувствах. Не беше точно както го описваш, не беше като токов удар. Но усетих нещо.

— А защо Господ да ни е на помощ, Деклан? Страхуваш ли се от нещо?

Клисарят не отговори.

— Ако знаеш нещо повече от мен… моля те, кажи ми. Искам да знам, да разбера. Боже, трябва да разбера.

Деклан сви устни.

— Ами… — Очите му станаха по-неразгадаеми от всякога, после Кут за пръв път зърна някаква емоция в тях. Може би отчаяние?

— Това място има богата история, знаеш. Случвали са се… разни неща.

Кут знаеше, че Деклан обича да се рови в историята на Набожност. Беше безвредно занимание: миналото си е минало.

— Тук е имало селище векове наред, още преди римското нашествие. Никой не знае откога съществува. А на това място навярно винаги се е издигал храм.

— В това няма нищо странно. — Кут се усмихна, приканвайки Деклан да се съгласи. Искаше да чуе, че всичко е наред с неговия свят. Дори и да не беше вярно.

Лицето на клисаря стана мрачно.

— Имало и гора. Голяма гора. Дивият лес. — Още ли се таеше отчаяние в очите му? Или това беше носталгия? — Не някаква си овощна градина. Гора, в която може да се изгуби град; гора със зверове…

— Вълци ли имаш предвид? Мечки?

Деклан поклати глава.

— Създания, които владеели земята. Преди Христос. Преди цивилизацията. Повечето не преживели унищожаването на естествената им среда, навярно били твърде примитивни. Но били силни. Не като нас, не били хора. А нещо съвсем различно.

— И какво?

— Едно от тях оцеляло до петнадесети век. Погребението му е изсечено върху олтара.

— Върху олтара?

— Под покривалото. Открих го преди известно време. Почти го бях забравил. До днес. Днес… реших да пипна резбата.

Той протегна свитата си в юмрук ръка и я разтвори. Дланта му беше на мехури. От наранената кожа течеше гной.

— Не ме боли. Като изтръпнала е. Мога да си служа с нея. Трябваше да съм по-предпазлив.

Първата мисъл на Кут беше, че го лъжат. Втората — че има някакво логично обяснение. Третата беше една любима пословица на баща му: „Логиката е последното убежище на страхливеца“.

Деклан продължи да говори. Този път в гласа му се промъкна вълнение.

— Наричали го Роухед.

— Какво?

— Звярът, когото погребали. Пише го в историческите книги. Наричали го така, защото главата му била огромна, с цвят на луна и лишена от кожа, като оголена рана16.

Деклан започна да се усмихва. Вече не можеше да се спре.

— Хранел се с деца — каза той и се ухили като бебе, видяло майчината гръд.

Откриха клането във фермата на Никълсън в ранните часове на съботната утрин. Мик Глосъп подкарал колата си към Лондон, като завил по пътя край фермата („Не знам защо. Обикновено не минавам оттам. Наистина странно.“) и видял фризийските17 крави на Никълсън — били с подути вимета и ритали сърдито портата. Явно никой не ги бил доил през последните двадесет и четири часа. Глосъп спрял джипа и влязъл в двора.

Слънцето било изгряло само преди час, но трупът на Дени Никълсън вече гъмжал от мухи. В къщата намерил онова, което било останало от Амилия Никълсън — парчета дрехи и самотен крак. Тялото на Гуен Никълсън лежало непокътнато в подножието на стълбите. По него нямало рани, нито следи от сексуално посегателство.

В девет и половина Набожност се напълни с полицаи, а улицата — с шокирани хора. Информацията за състоянието на телата беше противоречива, но всички говореха за жестоки убийства. Особено това на детето: изглежда, било разфасовано. И убиецът бил взел тялото му със себе си по бог знае какви причини.

Един екип на отдел „Убийства“ се настани в „Дългуча“ и започна да разпитва жителите на селото къща по къща. Отначало нямаше никакъв напредък. Никой не беше виждал непознати лица в околността, никой не се бе държал по-подозрително от обичайното за бракониер или търговец на озеленителни конструкции. Накрая Инид Блетър, жената с пищния бюст и майчинското поведение, спомена, че не била виждала Том Гароу от повече от двадесет и четири часа.

Намериха тялото му — или поне каквото бе останало неизядено от него — там, където го беше зарязал убиецът. По главата му имаше червеи, по краката — чайки. Плътта на глезените му — там, където крачолите се бяха измъкнали от ботушите — беше изкълвана до кокал. Когато го извадиха от пръстта, от ушите му се разбягаха пълчища въшки.

През тази нощ в хотела цареше тягостна атмосфера. Детектив сержант Гисинг, пристигнал да оглави разследването от Лондон, беше открил в бара охотен слушател в лицето на Рон Милтън. Радваше се, че може да поговори със свой съгражданин, а Милтън не спираше да поръчва скоч с вода и за двамата.

— От двадесет години работя в полицията — каза Гисинг за пореден път през последните три часа, — но такова нещо не бях виждал.