Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Усетила влагата между краката си, Гуен излезе от обора, без да поглежда назад, и изтича под проливния дъжд до къщата, като остави неспокойното пони в тъмната постройка.

Роухед чу затихващите стъпки на жената и затръшването на входната врата. Почака малко, за да се увери, че тя няма да се върне, после се прокрадна до кончето и го сграбчи. Понито започна да рита и да се дърпа, но през живота си Краля бе надвивал далеч по-големи и опасни животни.

Роухед раззина уста. Венците му се обагриха в кръв и зъбите изникнаха от тях като нокти от котешка лапа. Две дузини остри като игли зъби, по два реда на челюст. Те проблеснаха в мрака и захапаха врата на понито. Гъста прясна кръв се изля в гърлото на Роухед и той запреглъща жадно. Горещият вкус на света. Почувства се по-силен, по-умен. Това беше едва първото от многото угощения, които му предстояха: щеше да изяде всичко, което си хареса, и никой нямаше да го спре, не и този път. А когато приключи, ще се отърве от съперниците си за трона, ще ги изпепели в къщите им, ще заколи децата им и ще окичи врата си с червата на техните бебета. Това място беше негово. Земята не им принадлежеше, макар и да бяха покорили пустошта за кратко. Тя беше негова и никой нямаше да му я отнеме, дори свещениците. Този път беше подготвен. Нямаше да го надвият отново.

Увит в сиво-розовите вътрешности на понито, Роухед седна с кръстосани крака на пода и се помъчи да обмисли бъдещата си тактика. Мисленето никога не му се беше удавало особено. Апетитът му беше прекалено голям, по-голям от разума. Той живееше, ръководен от своя глад и от своята сила, а сега бе завладян от примитивен териториален инстинкт, който, рано или късно, щеше да доведе до касапница.

Измина повече от час, докато дъждът намалее.

Рон Милтън започваше да нервничи — недостатък на характера, който му беше спечелил язва и първокласна работа като консултант по дизайна. Никой не можеше да обслужва клиентите по-бързо от него. Той беше най-добрият и ненавиждаше мързела — и в другите, и в себе си. Да вземем тази проклета къща. Бяха обещали, че ще приключат с нея до средата на юли, ще озеленят градината, ще посипят с чакъл алеята и прочие, а ето го сега, два месеца след обявената дата, пред една още негодна за обитаване къща. Половината прозорци нямат стъкла, входната врата липсва, градината прилича на полигон с препятствия, а алеята — на блато.

Това трябваше да бъде неговата крепост; убежище от свят, който го бе направил сприхав и богат. Един рай, далеч от градските проблеми, в който Маги да отглежда рози и децата им да дишат чист въздух. Само че раят не беше готов. И нямаше да бъде чак до пролетта с този проклет темп. Още една зима в Лондон: самата мисъл накара сърцето му да се свие.

Маги застана до него и го подслони под червения си чадър.

— Къде са децата? — попита я Рон.

Тя се намръщи.

— В хотела, на път да побъркат госпожа Блетър.

Инид Блетър бе търпяла лудориите на Деби и Иън в продължение на шест седмици през лятото. Справяше се със завидно спокойствие, понеже и тя самата бе имала деца. Но и нейната веселост си имаше граници.

— По-добре да се върнем в града.

— Не. Моля те, нека останем още ден или два. Можем да се върнем в неделя вечер. Искам да отидем на неделната служба по случай празника на жътвата.

Сега беше негов ред да се намръщи.

— По дяволите!

— Това е част от селския живот, Рони. Ако ще живеем тук, трябва да станем част от общността.

Когато беше в лошо настроение, Рон мрънкаше като малко момче. Маги го познаваше толкова добре, че знаеше какви ще бъдат следващите му думи още преди да ги е изрекъл.

— Не искам.

— Нямаме избор.

— Можем да се върнем още тази вечер.

— Рони…

— Какво да правим тук? Децата са отегчени, ти си нещастна…

Лицето на Маги застина в каменно изражение; нямаше да отстъпи от решението си за нищо на света. Рон познаваше това изражение така добре, както тя — неговото мрънкане.

Той се загледа в локвите, които се образуваха в бъдещата им предна градина, неспособен да си представи, че един ден там ще има трева, камо ли рози. Вече всичко му се струваше невъзможно.

— Ти се върни в града, ако искаш, Рони. Вземи и децата. Аз ще остана. Ще се прибера с влака в неделя вечер.

Хитро, рече си той. Да му предложи изход, по-неприятен и от оставането тук. Два дни да се грижи сам за децата в града? Не, благодаря.

— Добре. Ти печелиш. Ще отидем на проклетия празник на жътвата.

— Каква саможертва.

— Само да не се наложи да чета молитви.

Амилия Никълсън изтича в кухнята и се строполи пред майка си с пребледняло лице. Зеленият ѝ полиетиленов дъждобран беше оповръщан, по гумените ѝ ботуши имаше кръв.

Гуен извика Дени. Момичето, тяхното малко момиче, трепереше на пода и се мъчеше да каже нещо, но от устата му не излизаше нито звук.

— Какво става?

Дени слезе с трясък по стълбището.

— За бога…

Амилия повръщаше отново. Закръгленото ѝ лице беше посиняло.

— Какво ѝ има?

— Пристигна току-що. По-добре се обади на бърза помощ.

Дени сложи ръка на бузата ѝ.

— В шок е.