Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Томас дори не я докосваше. Нещо я избутваше нагоре. Той посегна към лопатата, която се оказа заклещена под камъка. Трябваше да я извади; тя беше негова, беше част от него и Томас не искаше да я остави край дупката. Не и сега, когато скалата се тресеше, сякаш под нея имаше гейзер, готов да изригне. Не и при жълтеникавия газ, който караше мозъка му да се подува като тиквичка през август. Той дръпна лопатата, но тя не помръдна. Изруга и задърпа с две ръце, като се държеше на една ръка разстояние от ямата, а скалата продължи да се издига сред фонтан от пръст, чакъл и дребни буболечки.

Томас дръпна за пореден път лопатата, но тя не поддаде. Така и не се замисли над ситуацията. Беше изтощен от работата и всичко, което искаше, беше да извади лопатата — своята лопата — и да се махне от дупката.

Скалата подскочи, но той не пусна дръжката; беше твърдо решен, че няма да си тръгне без нея. Щеше да послуша вътрешностите си и да избяга едва когато лопатата се озовеше пак в ръцете му — здрава и непокътната.

Земята под краката му изригна. Камъкът се претърколи от гроба си, сякаш беше лек като перо, и от ямата излезе втори облак газ, по-противен и от първия. Лопатата също изскочи навън и Томас разбра какво му бе попречило да я извади по-рано.

Внезапно целият свят изгуби смисъл.

Една ръка, една жива ръка стискаше другия край на лопатата — и беше толкова голяма, че острието се губеше между пръстите ѝ.

Томас познаваше добре този момент. Разтварящата се земя; ръката; вонята. Познаваше го от разказа за кошмар, който бе слушал в скута на баща си.

Вече му се искаше да пусне лопатата, но нямаше волята да го стори. Можеше единствено да следва заповедта, която идваше изпод земята — да дърпа, докато сухожилията му се скъсат и мускулите му прокървят.

Роухед помириса небето от гроба си под тънката земна кора. Миризмата беше като чист етер за притъпените му сетива, чак му се зави свят от удоволствие. Там, на броени сантиметри от него, лежаха цели царства за заграбване. След толкова години, прекарани в безкраен задух, очите му отново виждаха светлина, а езикът му опитваше вкуса на човешки ужас.

Сега главата на Роухед се показваше на повърхността: в черната му коса се бяха оплели червеи, скалпът му гъмжеше от малки червени паяци. Тези пъплещи в плътта му паяци го бяха нервирали стотици години и той жадуваше да ги смачка. Дърпай, дърпай, заповяда на човека и Томас Гароу продължи да дърпа с колкото сила бе останала в клетото му тяло, докато чудовищната твар се надигаше сантиметър по сантиметър от гроба си под саван от молби и молитви.

Скалата, която беше притискала Роухед толкова дълго, вече я нямаше и сега му беше лесно да се отърси от земята гроб — като змия, която се измъква от кожата си. Торсът му се освободи. Рамене, два пъти по-широки от човешките; жилави, покрити с белези ръце, по-силни от ръцете на човек. Съживени от възкресението, крайниците му се пълнеха с кръв и потрепваха като криле на пеперуда. Дългите му смъртоносни пръсти се забиваха ритмично в пръстта, докато възвръщаха предишната си сила.

Томас Гароу просто стоеше и гледаше. Не изпитваше нищо, освен страхопочитание. Страхът беше за онези, които все още имат шанс да оцелеят; той нямаше.

Роухед се беше измъкнал напълно от гроба си. За пръв път от векове насам той стана на крака. Буци влажна пръст се посипаха от торса му — беше по-висок с цял метър от високия метър и осемдесет Томас.

Мъжът стоеше в сянката му с очи, приковани в гроба на Краля. Още стискаше лопатата в дясната си ръка. Роухед го вдигна за косата. Скалпът на Томас се отпори под тежестта на тялото му, затова чудовището го сграбчи за врата с огромната си длан.

По лицето на човека шурна кръв от отпрания скалп и усещането го накара да се размърда. Щеше да умре всеки миг и го знаеше. Погледна към краката си, които ритаха безпомощно под него, после вдигна очи към лишеното от милост лице на Роухед.

То бе грамадно и кръгло като луната преди есенното равноденствие; грамадно и кехлибарено жълто. Но тази луна имаше очи, които горяха върху бледия ѝ, осеян с дупки лик. Две очи като рани — сякаш някой ги беше издълбал върху лицето на чудовището и после беше сложил вътре по една запалена свещ.

Томас Гароу беше като омагьосан от размерите на тази луна. Той премести погледа си от едното око към другото, после към влажните цепки, които ѝ служеха за нос, а накрая, обзет от детински ужас — към нейната уста. Боже, каква уста. Беше широка като пещера и сякаш разполови лицето, когато се отвори. Това беше последната му мисъл. Че луната се разполовява и пада от небето.

След малко Краля го завъртя с главата надолу, както имаше обичай да прави с мъртвите си врагове, и пусна тялото в гроба, в който предците на Томас го бяха заровили с надеждата да гние вечно.