Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Което не беше съвсем вярно. Преди десетилетие беше намерил една проститутка (по-точно избрани части от нея) в куфар в лявото багажно отделение на гара Юстън. Имаше и един наркоман, решил да хипнотизира полярна мечка в лондонския зоопарк: хубава гледка беше, когато го извадиха от басейна. Доста неща беше виждал Стенли Гисинг…

— Но такова чудо… досега не бях виждал — настоя той. — Направо ми се додрайфа.

Рон не беше много сигурен защо слуша детектива; знаеше само, че иска да убие някак часовете до разсъмване. Убеден радикал на младини, той никога не беше харесвал особено полицаите и сега изпитваше странно задоволство да успокоява този самодоволен задник.

— Убиецът е проклет лунатик — продължи Гисинг. — Лесно ще го хванем. Такъв човек не може да се контролира. Не си прикрива следите, не му пука дали ще умре, или ще живее. Човек, способен да разкъса така седемгодишно момиче, е на ръба да избухне, повярвай. Виждал съм го вече.

— Така ли?

— О, да. Виждал съм ги да плачат като деца: омазани в кръв като касапи, със сълзи по лицата. Жалка картинка.

— Ще го хванете, значи.

— Ей така — каза Гисинг и щракна с пръсти. После се изправи с леко олюляване. — Ще го пипнем като стой, та гледай. — Той погледна часовника си, после празната чаша.

Рон не предложи да я напълни отново.

— Добре — рече детективът, — време е да се връщам в града. Трябва да си подам доклада.

И тръгна със залитане към вратата, като остави Милтън да плати сметката.

Роухед видя как колата на Гисинг излиза бавно от селото по северния път, светлината на фаровете ѝ се губеше в нощта. Когато започна да се изкачва по хълма край фермата на Никълсън обаче, шумът на двигателя ѝ го уплаши. Колата ревеше и кашляше като звяр, какъвто не беше срещал преди; звяр, който човешките същества някак бяха подчинили. Ако искаше да си върне кралството от узурпаторите, рано или късно трябваше да надвие някой от тези зверове. Роухед преглътна страха си и се приготви за сблъсъка.

Луната се озъби.

Стенли беше задрямал на задната седалка на автомобила и сънуваше млади момичета. Очарователните нимфетки се катереха по безкрайно висока стълба, за да легнат в леглото на върха ѝ, а той пазеше стълбата и ги гледаше как се изкачват, за да зърне леко изцапаните им пликчета, преди да изчезнат в небето. Често сънуваше този сън, въпреки че никога нямаше да си го признае, дори и когато е пиян. Не ставаше дума само за срам; знаеше със сигурност, че много от колегите му имат далеч по-големи прегрешения. Но изпитваше собственическо чувство — това си беше лично негов сън и не смяташе да го споделя с никого.

Младият полицай, който седеше отпред — шофьор на Гисинг от близо шест месеца, — чакаше старецът да заспи дълбоко. Само тогава щеше да се престраши да пусне радиото, за да чуе резултатите от турнира по крикет. Австралия беше изостанала доста, едва ли щеше да обърне резултата в последния момент. „На това му се вика кариера — мислеше си той, докато стискаше волана. — Не като тази рутинна работа.“

Унесени в блянове и сънища, шофьорът и неговият спътник така и не забелязаха Роухед. Той вървеше успоредно на движещата се по тъмния лъкатушещ път кола, като поддържаше с лекота скоростта ѝ благодарение на гигантските си крачки.

Обзет от внезапен гняв, Краля напусна полето и изскочи с рев на асфалта.

Шофьорът зави рязко, за да избегне огромната фигура, която изникна пред фаровете с вой на глутница побеснели кучета.

Колата поднесе по мокрото шосе, лявата ѝ страна закачи растящите край пътя храсти и няколко преплетени клона шибнаха предното ѝ стъкло. Седящият отзад Гисинг падна от стълбата, по която се катереше, автомобилът се вряза в живия плет и се блъсна в желязната порта на фермата. Сблъсъкът запрати детектива към предната седалка и му изкара въздуха, но не го нарани. Шофьорът излетя от мястото си и след две секунди строши предното стъкло. Краката му щръкнаха пред лицето на Гисинг и потръпнаха конвулсивно.

Застанал на шосето, Роухед наблюдаваше смъртта на металния звяр. Измъченият му глас, писъкът на смачкания хълбок и трясъкът на счупеното лице го уплашиха. Но в крайна сметка звярът загина.

За всеки случай той изчака още няколко секунди, после се приближи, за да подуши потрошеното тяло. Миришеше на нещо ароматно и миризмата идваше от кръвта на животното, която капеше от счупения му торс и се стичаше по пътя. Убеден, че звярът е мъртъв, Краля се приближи още малко.

В металното туловище имаше нещо живо. Не беше сладката детска плът, която толкова обичаше, а жилавото месо на мъж. Мъж с комично лице, което надничаше към него. Ококорени очи с безумен поглед. Идиотски зейнала уста, която се отваряше и затваряше като на риба.

Роухед ритна колата, но тя не се отвори, затова изтръгна вратите ѝ. После бръкна вътре и извади скимтящия човек.

И това беше едно от съществата, които го бяха победили? Този страхлив червей с тресящи се като желе устни?