Читаем Капанът полностью

Горе-долу веднъж седмично (поне те мислят, че е седмица; нямат начин да отмерват изминаването на деня и нощта в тези подземни катакомби) зазвучава аларма. Обяснява ни, че имат около минута да се покатерят в нишите по стените. Само по един човек в ниша. После се спуска стъклена преграда и ги запечатва вътре. Това е добре. Защото преградата те защитава. Осветлението угасва — единствено и само в този случай — и тъмнината е необятна и ужасяваща. И после те идват в катакомбите да зяпат хепърите. Владетеля и свитата му. Крачат напред-назад по коридорите, взират се и наблюдават, треперят, а от устите им се лее слюнка. Неизбежно Владетеля посочва определен хепър. Ако си ти, брой се за мъртъв. Защото в рамките на следващия час твоята ниша ще потъне навътре в стената и после ще отпътува посредством някаква система за транспорт. Леглото ти внезапно се е превърнало в ковчег.

— Закъде отпътува? — пита Дейвид.

Устните на Матю се разтеглят в тъжна и плашеща усмивка.

— За кухнята.

— Със сигурност ли го знаете?

Усмивката му изчезва.

— Не. Някои смятат, че се озоваваш в личните покои на Владетеля. Но никой никога не се е върнал да потвърди, така че всичко са само догадки. — Плюе на земята. — Празни и ненужни догадки. Защото във всички случаи си мъртъв.

Каси заговаря с пресекващ и напрегнат глас.

— Момичетата заминават първи, нали, Матю? — Хвърля поглед по коридора. — Защото момичетата са най-апетитните хапки. Затова са толкова малко на брой тук. Ние биваме избирани първи.

Матю остава смълчан за кратко.

— Не е задължително — заговаря, но в тона му липсва убеденост. — Владетеля обича да раздалечава момичетата във времето. Пази ги за специални случаи. Може и да не ви избере за известно време — обяснява, като през цялото време стои с поглед, забит в краката си.

Мълчим около минута.

— Просто се постарайте — заговаря отново Матю — да се пъхнете в една от тези ниши, когато сирената зазвучи. На мига. С каквото и да се занимавате в момента, оставете го. Стъклената преграда ще се спусне след шейсет секунди, без значение дали сте готови или не. Ако не го направите, ще останете блокирани в коридора. Напълно незащитени и уязвими. И когато те се появят…

— Какво се случва? — пита Каси.

Матю се поколебава.

— В този момент ние, останалите, се притискаме към стената, затваряме плътно очи и притискаме ръце към ушите си.

Устремяваме погледи по ярко осветения коридор и към редиците вдадени ниши от двете му страни. От няколко от тях висят ръце и крака.

— И тази сирена… — подхващам аз. — Каза, че се задейства веднъж седмично.

Той кима.

— Приблизително. Вие сте късметлии. Включи се вчера, така че сте в безопасност за още няколко дни.

Дейвид присяда в една от нишите, а по лицето му не е останала и капчица цвят.

— Никога няма да свърши, нали? — произнася тихо. По лицето му пробягва гняв. — Трябваше да послушаме Джийн. Трябваше да се насочим на изток, когато имахме възможност. Връщането ни в Мисията беше наивна и глупава постъпка. И какво постигнахме с това? Без друго цялото село беше заличено от лицето на земята. Не направихме нищо. Дори момичетата, които се спасиха заедно с нас във влака, сега са мъртви. Спасихме Каси. И какво от това? Изгубихме Джейкъб и вероятно Бен, за да спасим едно момиче?

— Дейвид! — обажда се Сиси. — Спри.

— Не, това е самата истина — отвръща той, а в очите му блестят сълзи. — Нямаше да сме тук, ако бяхме послушали Джийн. И шестимата щяхме да сме свободни и да пътуваме на изток. Нямаше да се окажем блокирани тук. Нямаше да седим, като че сме храна, готова да им бъде сервирана. — Устните му затреперват и когато затваря очи, по бузата му се стича сълза.

Сиси сяда до него и опира длани в раменете му. Не казва нищо. Защото Дейвид е прав и тя го знае.

— Съжалявам — продумва той. — Не трябваше да говоря така.

— Ще намерим път навън оттук — обещава му Сиси. Приближава лице към неговото. — Хей, горе главата. Ние сме бойци, нали помниш? Ще намерим спасение от това място.

Той не отговаря, а само се взира в стоманения под.

Поглеждам към Матю.

— Тук си повече от година. Кажи ми кои са слабите моменти. Можем да намерим начин да избягаме.

Матю отваря уста да каже нещо, но се спира. Лицето му се изкривява от неопределими емоции.

— Бихме ли могли да се върнем по обратния път до влака? — питам. — Надолу с асансьора и обратно до перона? Не сега, разбира се, а по-късно, когато гарата е празна. — В главата ми се заформя идея. — После може всички да се качим на него, да задействаме пулта за управление и да го подкараме. Да се махнем от тук.

— Това може и да се получи — намесва се Епап, а ентусиазмът му расте. — Обратно към Мисията. Там ще сме в безопасност. Здрачниците ще бъдат унищожени от слънцето дни преди да стигнат до там. После можем да се запътим на изток. Да, това наистина може да се получи. — Поглежда развълнувано към Матю. — Възможно ли е?