Виждам здрачниците. За моя изненада, въпреки всеобщата кървава баня и суматохата в тунела, те са само няколко на брой. Очаквах да са повече. Лицата им са опръскани с кръв, погледите им са обезумели заради настъпването на този неочакван кулинарен празник. Ако се съди по безличните им униформи, тези здрачници са само служители от нисък ранг, изпратени да работят дневна смяна, и явно са дошли да разтоварят влака. А сега ще има да разказват за случилото се с векове. Но за тях още не е свършило. Още не. Прикривайки очи заради светлината, струяща от асансьора, те се нахвърлят върху момичетата, притиснати към асансьорната шахта.

— Не гледай, Дейвид — нарежда му Сиси и той изпълнява, като заравя глава в сгъвката на лакътя й. Зловещо думкане разтриса асансьора и провъзгласява пристигането на здрачниците. Около нас изригват писъци, вой и молби, като че достатъчно силни да пропукат стъклото. Дейвид запушва уши с треперещи и бледи ръце.

Асансьорът се издига. Външната страна на шахтата е оплискана с кръв, сякаш е опразнено съдържанието на няколко кофи. Без значение колко високо се изкачваме, кръвта ни следва, а крясъците изпълват ушите ни. Епап притиска треперещите рамене на Каси.

Докато не настъпва тишина. Струи кръв плискат нагоре, все едно някой размахва четка с боя. Навсякъде под нас, на перона и във вагоните, се е развихрила ужасяваща вакханалия. Асансьорът пълзи нагоре и светлината милостиво се оттегля от потресаващата гледка долу. Касапницата потъва в тъмнина.

Един здрачник се хвърля към асансьора, бледото му тяло се пльосва от външната страна на стъклената шахта и оставя лепкава следа. Очите му, само на сантиметри от лицето ми, ни оглеждат хладнокръвно. После хватката му отслабва заради хлъзгавата кръв и здрачникът се плъзга надолу.

Вперваме погледи нагоре и се молим за изход. Черният таван приближава все повече. И когато вече ни изглежда, че ще се блъснем в него, той изведнъж се отмества встрани и разкрива още по-непрогледна тъмнина. Асансьорът нахлува в нея. Погълнати сме от пълен мрак.

4

В продължение на пет минути не се случва нищо. Достатъчно време, че въздухът в плътно затворената кабина да започне да не достига. И да ни сграбчи клаустрофобия.

— Какво следва? — проплаква Каси. — Какво да правим?

Никой не отговаря.

После започваме да се движим. Настрани. Мудно тътрене, което постепенно набира скорост. Явно сме върху някакъв вид релси, но в тъмното е трудно да се каже. Отново спираме, после пак потегляме, но този път в различна посока. Асансьорът се накланя и завива, а постоянната смяна на посоката и скоростта ни дезориентират. След няколко минути внезапно спираме.

Чакаме със затаен дъх.

Обгръща ни изгаряща светлина. Затваряме рязко очи, а после почти мигом ги отваряме отново, отчаяно копнеещи да видим какво ни чака. Асансьорът стои в центъра на затворено пространство, просторно като зала. Около нас обикалят релси, които се пресичат и оформят осморки.

Изпаднал в паника, Дейвид започва да рита вратата.

— Недей — произнася кротко Сиси и полага ръка на рамото му. — Не помага.

Чакаме пет минути. Дишаме плитко в опит да запазим намаляващия въздух.

— Сиси — промърморва Дейвид. — Не мога да дишам.

— Опитай се да запазиш спокойствие — отговаря му тя. — Има достатъчно въздух за всички ни. — Отмята назад мократа му от пот коса.

— Ще умрем тук вътре — казва той.

— Не, няма. Сиси е права — намесвам се. — Просто трябва да бъдем спокойни. Целта на светлината е да изтребва здрачници, а не хора. Ако някой здрачник беше успял да се вмъкне в асансьора, досега да е мъртъв.

Дейвид утихва, а изражението му е умислено.

— Можем да си позволим да имаме някаква надежда — казвам. — Нямаше да я има цялата тази светлина, която да избие здрачниците, ако в края на това пътуване не ни очакват хора.

Дейвид полага длани върху вратите на асансьора.

— Колко дълго, докато потеглим отново?

— Ще се случи всеки миг…

Светлината угасва. Внезапно отново сме потопени в мрак. Асансьорът пак се раздвижва. Изведнъж тъмнината е прорязана от тънка вертикална линия светлина, която постепенно се разширява до цял сноп, колкото повече приближаваме. Най-накрая се озоваваме точно отпред и потъваме в нея, заслепени от яркостта й, която кара цялата кабина да сияе. Серия от няколко електронни сигнала ни карат да подскочим. Неочаквано вратите на асансьора се отварят. И също така бързо започват да се затварят.

— Побързайте! — настоява Сиси и избутва всички ни през ярко осветения отвор. Изсипваме се от асансьора и падаме на земята.

Първо долавяме миризмата. Воня на немити коси, потни мишници и канализация. Осветявани сме от флуоресцентните лампи по тавана.

Вратите на асансьора се затварят с прещракване зад гърбовете ни.

От ярката светлина пред нас изплуват кокалести и ъгловати силуети. Гласовете са на млади мъже.

— Петима са!

— Няма начин. Не и пет. Просто няма начин…

— Сам ги преброй.

— Никога не сме имали повече от трима наведнъж.

— Няма логика.

Тръгвам с препъване по посока на гласовете и силуетите.