Читаем Капанът полностью

— Има място за още един! — виква. — Вие всички останете тук, веднага се връщам! — И в следващия миг тя затичва и изчезва в мрака.

— Не, Сиси! — крещя. — Няма време.

Най-неочаквано едно момиче изниква с препъване от тъмнината. Каси е, онази с луничките, която изпъкна като лидер сред другите. Епап й крещи и настоява да побърза. Тя се хвърля с глава напред в асансьора, а устата й е изкривена в беззвучен писък. И това е всичко. Няма повече място. Плътно сме притиснати.

— Десет секунди.

— Сиси! — надавам крясък. — Сиси, връщай се тук!

Няма отговор. Не се вижда никъде. Вече и други момичета вървят слепешката към осветения участък, падат, препъват се, крещят. И в този момент забелязвам Сиси. На перона е. Навела се е и се мъчи да помогне на още момичета да се изкатерят. Но в паниката си те се вкопчват в нея и я стискат; макар че им крещи, отказват да я пуснат. Пет, шест или седем от тях са сграбчили краката и ръцете й и Сиси не може да се измъкне. В беда е.

— Пет секунди.

Изтичвам навън за Сиси, като събарям няколко от момичетата по път. Зад мен Епап крещи на Дейвид и му нарежда да стои мирен. Аз хващам рамото на Сиси и дърпам назад. Но прекалено много момичета са се вкопчили в нея.

Поредица от електронни иззвънявания се чува от вратите на далечната стена. Дори на мястото, на което се намираме — в другия край на перона, — звукът е пронизителен. Каквото и да предстои оттук нататък, вече започва. В този момент. За част от секундата момичетата, стискащи Сиси, разхлабват хватката си, обърнали глави към звука. Аз бързо хващам Сиси под мишниците и я дърпам назад. Усещам как я освобождавам от пръстите им и двамата се строполясваме на земята.

В другия край на перона металните врати се отварят рязко. С плашеща скорост отвътре се изсипват черни сенки. Проблесват зъби и лъщят нокти. Влажни, обезумели и копнеещи очи. Движат се с бързи, почти невидими движения. Момичетата най-близо до вратите са убити дори преди да изпищят. Всичко, което чувам в мрака, е звучното плискане на течност по стените. От отворените врати се изнизват още сенки и се плъзгат по стените и пода. После започва крещенето.

Сега Сиси е тази, която ме тегли за гърба на тениската. Преди да съм успял да накарам краката си да действат, тя вече ме тътри към асансьора. Крясъците зад гърбовете ни се изострят и усилват, но на нас ни е ясно, че не бива да се обръщаме, за да погледнем. Докато тичаме, заобикаляме групички момичета, които се щурат, изпаднали в паника, а израженията на лицата им са замръзнали на ярката светлина от асансьора.

— Сиси! Джийн! — крещи Епап. — Затваря се! — Стои на прага на асансьора и е подпрял с гръб едната плъзгаща се врата, а с ръце и крака бута другата. Но битката му е обречена. Ръцете му се огъват под натиска на затварящите се врати. Вътре Дейвид трескаво издирва контролен панел, за който аз вече знам, че не съществува.

Писъците достигат оглушителна сила. С ясното съзнание, че не бива да го правя, хвърлям поглед назад. В конуса светлина виждам момичета да се изсипват от вагоните, вече напълно обезумели от паника, препъват се и падат. Няколко са замръзнали на място и стоят приклекнали в ъглите на вагоните с ръце, плътно обвити една около друга, и кокалчета на пръстите, побелели от стискането на решетките.

На метри от асансьора Сиси се хвърля първа напред, плъзва се между затварящите се врати и се озовава в кабината. Аз я следвам секунда по-късно, като удрям брадичката и ожулвам гърба си, докато се вмъквам под Епап през смаляващата се пролука. Епап крещи от болка, не може да се освободи; свит е твърде плътно в ембрионална поза, глезените му почти се притискат към главата. Сиси вече е скочила от пода и обгръща с ръце краката му, докато аз го сграбчвам за раменете. Кимаме бързо един към друг, а после се хвърляме назад. Епап влетява вътре с глезени и китки, усукани под странни ъгли.

Вратите на асансьора се затварят.

Отвън момичетата се блъскат в шахтата като птици в прозорци. Удрят с длани по стъклото в паническо стакато. Лицата им, отчаяно молещи, са разкривени от силното притискане.

— Трябва да направим нещо — проплаква Дейвид. — Не бива просто да ги оставим.

Но ние мълчим. Защото няма нищо, което можем да сторим. Не съществува начин да отворим вратите, няма как да сместим повече хора, дори да успеехме някак. Още момичета се притискат към стъклото от двете страни на асансьора, а после ни заобикалят отвсякъде. Каси пъха пръсти в пролуката между затворените врати и се мъчи да ги помести. Не си правим труда да я спрем. Скоро сама се отказва. Полага длани върху стъклото, клати глава и плаче тихичко. Към външната повърхност се притискат още тела и смазват онези, които вече са там.

И после асансьорът потегля. Движи се бавно нагоре в шахтата.

Надига се вопъл на паника.

Епап прегръща Каси през раменете.

— Не можеш да направиш нищо за тях. Опита се… — Гласът му секва.