— Матю каза, че сирената се е задействала вчера. Това ни дава шест дни да намерим изход от тук. Шест дни. Това е много време. И ще оползотворим до минута това време да изучаваме всяка пукнатина и всяко ъгълче тук. Ще вкараме в употреба цялата си находчивост, умения и ум. Ще намерим път за навън.

— Но Матю каза… — подхваща Дейвид.

— Матю не е като нас. Матю не е оцелял в масовия лов на хепъри и не се е измъкнал от орди, наброяващи хиляди. Ние го направихме. Матю не е преживял пътуване по река Неде и не е летял надолу по водопада. Ние го направихме. Матю не се е измъкнал от глутницата здрачници в планината, нито е преживял масовата касапница на гарата долу. — Стискам ръката на Сиси още по-силно и сграбчвам тази на Дейвид. — Но ние го направихме. Заедно сме невероятни. Внушителна сила сме. Вярвам го с цялото си сърце. У нас четиримата като група има нещо. Здрачниците — хиляди от тях, цели армии от тях, дори армади от тях — никога не успяха да ни победят. В купола, по бреговете на реката, в планината. Нито веднъж. Стъпкахме ги абсолютно всеки път.

Епап кима до мен.

— Джийн е прав. Няма да оставим нищо неогледано тук. И ще се държим заедно през следващите шест дни. Нека не се разделяме нито за миг.

На лицето на Дейвид се прокрадва лека усмивка.

— Добре.

— Тогава да се захващаме — настоявам. — Да започнем да оглеждаме и изучаваме цялото съоръжение. Да разговаряме с хора. Защото имам усещането, че шестте дни ще отлетят…

И в този миг съм прекъснат.

От звука на сирената.

7

Няколко секунди стоим замръзнали по местата си. Не сме единствените; всички около нас са удивени. После започва търчането. Отминават ни тела, блъскат се едни в други. Дейвид е повален на земята.

Сграбчвам малко момче, което притичва покрай мен.

— Какво става? — извиквам, а гласът ми едва се чува заради оглушителната сирена.

Той дърпа ръката си.

— Ти как мислиш? — крясва.

— Сирената се е включила вчера! Имаме още шест дни!

Но той не отговаря, а продължава да тича по коридора, като върти глава трескаво в издирване на свободна ниша.

Изкатервам се в най-близката. В дъното й е приклекнало ужасено на вид момче. Стъписващо ме ритва злобно по главата.

— Какво ти става по дяволите?

— Махай се! — крещи.

— Има предостатъчно място за двама и дори за трима!

— Само по един човек в ниша. В противен случай тя автоматично отпътува. А сега се махай!

Чувствам как нечия ръка ме издърпва навън. Епап е.

— Хайде, ако е прав, трябва да действаме. Всеки от нас трябва да си намери празна ниша. — Втренчва се в Каси и в нейните лотосови крака. — Ти заеми тази! — виква и я насочва към празна ниша на долния ред. — Не допускай никой да те извади от нея — поръчва й, докато тя се пъха вътре. Ритай и удряй, ако се наложи.

Тя кима бързо и се притиска към задната стена.

И после ние четиримата се затичваме по коридора. Във всички посоки летят тела, ръгат се, блъскат се и ругаят. Повече от ясно е, че сирената е хванала всички неподготвени и не на позиции.

Писъци и крясъци. Момчетата се сражават ожесточено за празни ниши. Лее се кръв и пропукват строшени носове, очи биват посинявани. Ние отминаваме цялото това боричкане с ясното съзнание, че не бива да губим време. Периодически изпреварваме по някое момиче с треперещи устни и лице, обляно в сълзи, едва пристъпящо на деформираните си крачета.

Секундите летят — десет, двайсет, трийсет. Все по-малко и по-малко хора тичат по коридорите. Предимно по-малки момчета, избутани встрани или дори измъкнати от нишите от по-големите и по-силни; очите им се стрелкат в различни посоки с все по-нарастваща паника. Пред нас едно плещесто момче измъква кльощавко момиче от ниша и я отпраща с жесток ритник в гръдния кош. Тя дори не се опитва да си върне нишата, а поема по коридора в издирване на незаето пространство, доколкото бързо й позволяват недоразвитите ходила. Хвърля се в една ниша и секунда по-късно дребничко момче е изритано навън. То побягва, превито на две от болка, като се бори да не заплаче.

Завиваме и затичваме по нов коридор. Ето. Празна ниша на горния ред. Сграбчваме Дейвид и му нареждаме да влезе. Когато той започва да протестира — а го прави яростно — Епап го стиска за тила, изръмжава му нещо, а после го натиква безцеремонно далече навътре. И после отново побягваме, като се мъчим да открием друго незаето място. Хвърлям поглед назад и виждам, че Дейвид е показал глава от отвора, а лицето му е олицетворение на страха.

До този момент коридорът вече се е опразнил от изостанали да се приберат. Само тримата сме. Колкото пъти погледна, минавайки покрай някоя ниша, пред мен се изпречва навъсено ужасено лице, а ръцете и краката са в готовност да спрат всякакви опити за избутване от там.

Светлините започват да мигат бързо. Светкат и угасват; после още по-бързо, светкат и угасват. Спираме, а паниката вече започва да ни блокира. Осветлението пулсира като побъркано в пълен синхрон с блъскащите като бесни сърца.

— Всички са заети! — крещи Епап, а по лицето му се лее пот. — Няма къде да се скрием.