Трябва да се насочим към място с по-малко хора, са думите, оформили се в съзнанието ми, но преди да ги изрека гласно, вече съм сграбчил Сиси и Епап и ги влача грубо след себе си. Обратно към мястото, откъдето дойдохме. Обратно към вонята на отходна шахта.

Те не оспорват решението ми, а влизат в моето темпо. Поемаме в бесен спринт, тласкани от паника. Завиваме и се втурваме по друг коридор, като налагаме на краката си да се движат по-бързо. Миризмата на канал се усилва.

— Вие гледайте наляво! — нареждам на Сиси и Епап, без да забавям крачка. — Аз ще следя вдясно.

Почти мигом виждам празна ниша. Епап е по-близо до мен, сграбчвам го за раменете и преди да е успял да реагира, запращам го вътре. Започва да протестира шумно и после се блъска в металната стена на нишата.

Не спирам, а продължавам да спринтирам още по-бързо, със Сиси до мен, като никой от двама ни не си прави труда да погледне назад. Вече сме прекалено далече — Епап няма друг избор, освен да остане.

И тогава, точно в мига, когато достигаме до края на един коридор и тръгваме по друг, сирената спира да вие. Тихо е. Чувам единствено бученето на кръвта в ушите си и учестеното блъскане на сърцето си.

От нишите изведнъж зазвучават поредица от силни електронни бипкания. От горния край на всяка започва да се спуска стъклена преграда. Нишите са на път да бъдат запечатани.

— Хайде! — виква Сиси и ме дърпа за ръцете.

Стъклените прегради продължават да се спускат вбесяващо бавно.

В следващия миг Сиси ме стиска за шията и ме избутва в една ниша на долния ред. Празна е. Но аз се спирам, преди да съм се строполил вътре. Завъртам се и падам на пода по гръб, а после я прехвърлям над мен. Тя влетява в нишата с изненадан вик. Протяга ръце навън и ме стиска за китката.

— Влизай! — крясва ми.

— Не! — отвръщам аз и се мъча да се изтръгна. Но хватката й е здрава като стоманен капан. — Само по един човек в ниша!

— Няма значение! Влизай!

Ритам я по ръката достатъчно силно, че да строша китката й. Чувам как изплаква от болка; после хватката й отслабва точно колкото ми е нужно. Падам назад заради неочакваното освобождаване и се търкулвам по коридора. Блъскам с гръб спускащата се стъклена стена на срещуположната ниша.

Извъртам се. Може би секунда преди да е станало твърде късно, се хвърлям под снижаващата се преграда. Идва успявам да плъзна тяло през стесняващия се отвор, преди да се окажа напълно запечатан вътре. Претъркулвам се в очакване на ритник или юмрук. Но чудо на чудесата, нишата е празна. Вече блокиран вътре, повдигам учестено гърди заради умората, а дъхът ми замъглява стъклото. Като че притежаващи собствена воля, ръцете и краката ми заблъскват по стените и гърба на нишата, издавайки глух метален тътен, а адреналинът още бушува в тялото ми. Таванът е надвиснал над самата ми глава също като капака на ковчег. Прекалено близо, прекалено притискащ, прекалено задушаващ.

Сиси се взира в мен през коридора, обърнала глава на една страна и диша тежко. Повдига ръка и залепва длан на стъклото така плътно, че тя побелява. Аз правя същото. За миг очите ни са приковани едни към други. Успяхме, успяхме.

А после осветлението угасва и всичко става тъмно и черно.

8

Те пристигат един час по-късно — сиви фантоми, които се носят в морето от тъмнина. От фенерчетата им заструява живачна светлина и им дава оптимална възможност да виждат. Малко над десетина на брой здрачници спират пред всяка ниша, осветяват с фенерчето си намиращия се вътре и после продължават напред.

— Обърни се.

— Нека видим лицето ти.

Когато достигат нишата на Сиси и хвърлят поглед вътре, веднага се оживяват. По силуетите им отгатвам внезапния прилив на енергия, нескритото вълнение. Дори през стъклото успявам да дочуя как пукат шиите им. Ако се съди по тържествените им униформи с богата декорация, тези мъже трябва да са от най-висшия ешелон в двореца.

После се завъртат и приближават към моята ниша. Лицата им представляват сфери от болезнена бледност.

— Обърни се.

— Нека видим лицето ти.

Почукват настоятелно с нокти по стъклото. Чук-чук-чук. Неохотно вдигам глава към тях.

Взират се в мен, без да обелват и дума, а в очите им проблесва разпознаване. Знам кой съм за тях: хепърското момче, което изживя целия си живот в редиците им, който замазваше очите им, като нагло се преструваше на един от тях в продължение на почти две десетилетия. Същият онзи, който се измъкна под носовете им по време на Лова на хепъри.

Едно лице изплува от мрака и едва ли не се притиска към стъклото. На Владетеля е. По-дребен и по-крехък е от внимателно изградения му имидж за пред обществото. От ъгълчетата на устата му се стича слюнка и оформя две идентични вадичики по брадичката, преди лепкавата слуз да полети към пода. Езикът му се показва и облизва тънката му долна устна.