Читаем Границата полностью

гневното небе ще блъвнат струи червен пламък. Сражението между онези беше в

разгара си. Бяха намерили нова граница, която да си оспорват. И щяха да съсипят

света в битката помежду си.

Момчето тичаше, задъхваше се тежко и се потеше в знойния въздух, а дъждът се

усилваше все повече.

Калта го погълна. Награби маратонките му, спъна го и го повали в прегръдката

си. Беше лепкава и гореща, полепна по лицето му и влезе в носа му. Цялото в черна

пръст, момчето се помъчи да се изправи на колене. През завесата на дъжда забеляза

движение по ширналото се голо поле - и от двете си страни - и осъзна, че едната

армия бе тръгнала в атака.

Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му

туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му.

Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери

защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно - свито на кълбо като бебе, току-

що излязло от утробата и сразено от самия живот.

Беше ги виждало и преди. Неизвестно къде. Умът му лежеше в руини. Умът му бе

катастрофирал в неизвестен кошмар и бе останал ослепял за памет и оглушал за

мисъл. Но отляво и отдясно се забелязваха размазаните следи от присъствието им,

докато напредваха през ливадата като вихрушки от сив дим - безформени, но

смъртоносни призраци.

Момчето лежеше неподвижно, вкопчило се с все сили в пръстта, сякаш от страх

да не пропадне в небитието.

И внезапно осъзна, че един от онези е спрял насред похода си и в същия миг

тялото му се е уплътнило и е добило форма, и така изведнъж един от онези стоеше

само на няколко крачки от лявата страна на момчето и се взираше в него.

То не можа да се сдържи и да не вдигне омацаното си с кал лице, за да отвърне

на погледа му. Тук не можеше да разчита на никаква защита. Никъде не можеше да

се намери защита. Сините очи на момчето се взираха в черната, безлична крива на

лицето на съществото - може би само маска или навярно шлем. Извънземното беше

слабо като скелет и високо близо седем фута. Приличаше на човек дотам, че имаше

две ръце и два крака. Дланите с черни ръкавици притежаваха по десет пръста. Върху

стъпалата му с близка до човешката форма бяха надянати черни ботуши. Момчето не

знаеше и не искаше дори да гадае дали това същество представлява робот, или е

живо, излюпено от яйце или родено от утроба. Черният, плътно прилепнал костюм

не разкриваше и инч плът, но беше целият прошарен от мънички вени, които

пренасяха тъмна течност. Нямаше видими признаци, че съществото диша.

То обаче държеше оръжие - също безлично черно, но с вид на телесна част.

Имаше две дула и беше свързано с притежателя си посредством пълните с течност

вени.

В момента оръжието беше отпуснато до хълбока на съществото, но все пак

прицелено в момчето. Един от пръстите на извънземното се намираше на заострено

копче, което би могло да служи за спусък.

Момчето знаеше, че смъртта му е изключително близо.

Вибрация прониза въздуха. По-скоро се чуваше, отколкото да се усети, и от нея

космите по врата на малкия настръхнаха. Полазиха го орди мравки и рошавата му

кестенява коса щръкна, понеже той беше наясно какво се задава, без да знае откъде

му е известно.

Съществото погледна през рамо и към небето. Други създания също спираха

размазания си, призрачен ход и добиваха плътност. И те вдигаха глави и оръжията

им в унисон се прицелваха нагоре към врага.

Звукът се чуваше дори през тътена на сипещия се дъжд. Момчето завъртя глава и

наклони лице нагоре под пороя и ето че през жълтите облаци се спусна чудото, което

издаваше шум като тихото движение на зъбните колела на елегантен часовник или

мекото цъкане на бомба с часовников механизъм.

Беше огромно, широко поне двеста фута, триъгълно и нашарено с различни

цветове като древен хищник: кафяво, жълто и черно. Беше тънко като бръснач и

нямаше нито входове, нито отвори. Представляваше единна същност като гигантско

крило. Момчето си каза, че то се плъзга напред с изумителна и почти безшумна мощ.

От заострените върхове на крилата му се оттичаха жълти струйки завихрена мъгла, а

под корема му пулсираха четири електриково сини кълба с размера на капаци на

улични шахти. Летящото крило продължаваше да напредва полека и почти

безшумно, а едно от съществата на земята задейства оръжието си. Изстреля двойна

спирала пламък, който не беше точно огън, но съдържаше нажежена до бяло нишка

в центъра на двете си изпепеляващи червени струи. Преди да достигне плътта или

метала, от които беше изработен корабът, от борда му избликна синя искра и потуши

пламъците и двете им разрушителни сърцевини така лесно, както влажни пръсти

угасят клечка кибрит.

Колкото и да се мъчеше да лежи неподвижно, момчето не можеше да овладее