— Сър, една жена иска да говори с вас. Всъщност са двама души. В чакалнята са.

— За какво става дума, Клийв? — попита Синклер. — Не може ли да почака?

— Не знам. Казаха, че става дума за бебето.

Кейт и Синклер завъртяха едновременно глави към полицая и се взряха в него.

— Кои са те? — попита Синклер. — Искам имената им, Клийв.

— Ема и Пол Симъндс — консултира се с тефтерчето в ръката си той.

— А така! — възкликна Синклер. — Вкарай ги в девета стая. Занеси им чай или там каквото искат. Ще дойда до пет минути.

Кейт го погледна.

— Дошла е при теб. Иска да ти каже нещо. Не може ли…

Беше чувала от свои колеги, че са им разрешавали да присъстват на разпит зад огледалната стена.

— Забрави, Кейт. Това е полицейска работа — каза Синклер. — Ще говорим по-късно.

Тя си взе нещата и отвори чантата да ги прибере.

— Чакай малко. Остави полароидите. Ще ни трябват — каза той.

Седемдесет и втора глава

29 април 2012 г., неделя

Ема

Следващият е Пол. Той трябва да знае. Не мога да го оставя да научи от полицията. Няма да е честно.

Влизам, но не събличам палтото. Моля го да излезем на разходка, настоявам, че имам нужда от свеж въздух и го повеждам към парка.

— Изглеждаш ми бледа — казва той. — Навън има силен вятър, но пък тъкмо ще издуха лошите мисли от теб.

Вървим, без да говорим много. От време на време той ми показва прясно засадено дръвче или куче, което гони хвърлена пръчка по тревата. Стигаме далече, правим завой и се връщаме към началото на парка, купуваме си кафе от будката и сядаме на една пейка.

— По-добре ли си сега? — пита ме той.

— Да, благодаря — отвръщам. — Пол, трябва да ти кажа някои неща. Неща, които скоро ще излязат наяве.

Той ме поглежда толкова разтревожено, че ми се ще да замълча, но не, трябва да му кажа всичко.

— Аз наистина имах бебе.

— Но… — започва той, но аз го прекъсвам.

— Изчакай, Пол. Знам, че според теб си измислям, но не е така. Родих на петнайсет години. Никой не разбра, защото криех бременността си. Но го родих. И зарових бебето в градината ни на Хауард стрийт.

Пол оставя чашата с кафето и хваща ръцете ми, а аз му разказвам за Уил. Той пребледнява, не помръдва, докато говоря, слуша мълчаливо.

Когато приключвам, го поглеждам и виждам, че седи неподвижно като статуя.

— Съжалявам — казвам тихо. — Не исках да ти причинявам това.

Той ме поглежда и в очите му има сълзи.

— Ема, отчаяно искам да ти вярвам — казва той, — но това са много сериозни неща. И ако бъркаш… ако си сгрешила в нещо, ще има огромни последствия. Знаеш го, нали?

— Всичко е истина, Пол. Кълна ти се.

Той ме прегръща и ме залюлява в ръцете си. Сгушвам се в него като дете, което чака утеха.

— Какво ще стане сега, Ема? — пита той.

— Не знам. Зависи от полицията. Искам да отида и да им разкажа. Ще дойдеш ли с мен?

С Пол седим цяла вечност в чакалнята на управлението, докато търсят разследващия полицай.

Двамата изкачихме стъпалата ръка за ръка, за да си даваме сили, но аз усещам как тревожната тръпка преминава от мен към него, после се връща обратно със същата сила.

— Всичко ще бъде наред — казва Пол и аз кимам.

Странно нещо. Винаги съм си представяла, че полицаите ще почукат на вратата ми, но ето че аз чукам на тяхната.

Даваме имената си на гишето и искаме да говорим с детектив Синклер. Неговото име присъства във всяка публикация за Алис като човека, който води следствието. Младият полицай на гишето ни казва да седнем и Пол намира място до човек, който вероятно е тук заради побой, поне така изглежда. Пиян е и плаче, по него има кръв. Пол му дава носна кърпичка да попие лицето си и се опитва да го заговори, но онзи не е на себе си и не го чува.

Аз седя и тактувам с коляно чувана само от мен мелодия.

След малко извикват имената ни, Пол ме потупва по рамото и ние ставаме.

Струва ми се, че вървим с километри по коридорите, стъпките от големите крака на полицая отекват между стените. Всичко ми изглежда свръхнормата — времето, звуците, блясъкът на лампите. Забивам нокти в кожата на дланта си под дръжките на чантата. „Всичко ще бъде наред, Ема.“ Повтарям си го през целия път.

Младият полицай не говори много, но ни предлага нещо за пиене и донася пластмасови чаши с подсладен чай, какъвто никой от нас не пие. Чакаме в мълчание, всеки от нас хванат в капана на собствените си мисли. Казали сме си всичко, което има за казване.

„Без повече тайни“, казах на Пол и той ми отвърна „Добре“.

Сега ще трябва да споделя тайните си и с детектив Синклер. Не знам дали ще ми повярва, че бебето не дишаше. Може да решат, че съм го убила. И да ме сложат зад решетките още сега.

Детективът влиза тихо и се представя. Не е толкова възрастен, колкото си го представях. Топчесто лице. Любезен. Сяда, слага очилата си за четене и отваря една папка. От нея наднича ъгълче на някаква снимка. Той забелязва, че я гледам и затваря папката.

— Госпожо Симъндс, ще ми кажете ли защо дойдохте при нас? — пита той.

Готова съм за този въпрос.