Чарли беше само пет години по-млад от нея, но идваше сякаш от съвсем различен свят. И определено не търсеше фигурата на майката. Живееше на квартира в Брайтън. Тя го срещна на един концерт на „Ролинг Стоунс“ в Хайд Парк веднага след смъртта на Брайън Джоунс. Беше се наредила на опашка за безалкохолно, когато той се появи — дълга коса, крива усмивка, красиви ръце. Ако трябваше да бъде честна, Чарли не се заинтересува от нея в началото. За нея беше сериозно предизвикателство и затова — неустоимо. Тя трябваше да го има.

Джуд си изгуби напълно главата. Харчеше пари по него, плащаше дълговете му в Лондон, обличаше го като манекен, водеше го на театър, даваше му да чете книги на Мейлър и Ъпдайк и не пропускаше нито една негова дума.

Предвидимо и за двамата, Чарли веднага започна да й изневерява. И го правеше непрекъснато. Явно си беше характерно за музикантите. Това не означава нищо, й казваше. Фенки, какво да ги правиш. Но въпреки това Джуд залепна за него като лепило.

„Кара ме да се смея и да се чувствам добре — казваше на приятелките си. — Забавен е и аз го обичам.“

И наистина го обичаше с цялото си сърце. Той беше първият мъж след университетската й любов, Уил, който я караше да се чувства жива. Но не го запозна с родителите си. Не искаше неодобрението им да помрачи нейното щастие. Щеше да им каже, когато е готова. Когато всичко вече бъде решено.

Защото тя беше решила да се омъжи за Чарли, каквото и да й костваше това. Биологичният й часовник тиктакаше и тя трябваше някак си да го привърже към себе си. Той беше длъжен да оцени направените от нея жертви.

Джуд знаеше, че за Чарли бракът е глупост — „Нещо, което правят старите хора. Ние сме свободни души, Джуд“, казваше често той — но след една година, прекарана с него, тя реши да задейства нещата. Да забременее. Да забрави за срама и да надуе корема. Тогава той щеше да се ожени за нея.

Започна всяка сутрин да изхвърля противозачатъчното си хапче в мивката и когато цикълът й не дойде, му каза, че ще става баща. Той я погледна така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Ти си бременна? Но как е възможно? Нали каза, че взимаш хапчета?

Джуд го излъга с лекота, каза му, че сигурно е забравила да вземе някое или го е изкарала с разстройството, което имала преди няколко дни. Каза му, че е щастлива от факта, че е бременна. Молеше се и той да вижда така нещата. Но за Чарли не беше толкова просто.

Докато й казваше, че не е сигурен в себе си, че не знае дали може да предприеме такава стъпка, изглеждаше готов да изхвърчи през вратата и повече да не се появи. Дори й предложи да се отърват от бебето.

Тя кипна от възмущение и извика:

— В никакъв случай. Ще задържа бебето, каквото и да решиш.

Сега тя се запита за стотен път как ли щеше да се завърти животът й, ако бе приела предложението на Чарли. Ако бе махнала бебето. Ако не беше започнала да го убеждава, че ще бъде страхотен баща и не беше изтръгнала съгласието му с целувки.

„Прекалено късно е за тези «ами ако»“, си каза Джуд. Беше спечелила първата битка с Чарли и се налагаше да живее с последствията.

На него му трябваше малко време да свикне с идеята, но имаше и дни, в които той галеше корема й и бъбреше с нея за имена и за бъдещето като цяло. Постепенно обаче взе да се задържа все по-малко вкъщи. На турне, казваше. Тя не знаеше дали я лъже, но реши, че не иска да знае. Чарли винаги се връщаше при нея и тя заживя с мисълта, че когато бебето се появи, той ще си седне на задника.

Четирийсет и трета глава

12 април 2012 г., четвъртък

Ема

Тази сутрин се чувствам по-силна. От седмици не съм се чувствала така. Не знам защо, но хващам телефона и се обаждам на Джуд да й споделя.

— Здравей, Джуд — казвам, когато чувам гласа й.

— О, две телефонни обаждания за една седмица! Поласкана съм — казва тя. — Звучиш ми добре.

Но тя не звучи добре.

— Всичко наред ли е при теб? — питам аз, но всъщност не искам да слушам за проблемите й. Не искам да си развалям настроението.

— Да, да — отвръща тя. — Е, защо си толкова весела?

— Просто днес се чувствам отлично.

Не искам да пренебрегвам нейното настроение, но неволно се чувам да оповестявам новината, която повдигна духа ми.

— Чу ли за онова бебе, което откриха на Хауард стрийт? Идентифицирали го и се оказало, че се води изчезнало от четиресет години — казвам аз. — Алис Някоя си…

— Ървинг. Алис Ървинг — казва Джуд. — Да, казаха по новините. Изчезнала е, преди ние да се нанесем тук.

— Спомняш ли си случая? Не можах да повярвам, когато чух да го съобщават.

Звуча като някаква маниачка. Опитвам се да си поема дъх и да се успокоя.

— Нито пък аз. Направо невероятно — казва тя, но в гласа й няма еуфория. Не долавям никаква емоция.

— Значи, не е било от онова наркоманско гнездо — казвам.

— Явно не — отвръща Джуд. — Случило се е толкова отдавна, че надали ще научат истината.

— Не е така. Сега полицията разполага с нови методи и технологии. Видя ли как успяха да сравнят ДНК на бебето с това на майката след толкова много години?