— О, да — каза след миг. — Това са чичо и леля. Те живееха на номер шейсет и едно години наред. Братът на баща ми и неговата съпруга. Тогава ние живеехме от другата страна на кръговото — в Чарлтън. Но през осемдесетте аз се настаних за няколко месеца на номер шейсет и три.

— Уау! — възкликна Джо. — Значи познавате хората от списъка?

Кейт се облегна назад и продължи да наблюдава сцената. Той се справяше добре.

Госпожица Уолкър зачете бавно, ръката й погали мъркащия Шорти до нея.

— Да, познавам всички семейства на площадката. Знаех ги още когато идвах на гости на чичо и леля. Като млада бях редовен гост за неделния им чай. Някои от имената не ми говорят нищо, но те се сменяха толкова бързо, че не съм имала шанса да се запозная лично с всички.

— Поддържате ли връзка с някои от хората в списъка, госпожице Уолкър? — попита Кейт. — Бихме искали да поговорим с тях за онова време. Може да си спомнят нещо.

— Да видим. Чичо и леля починаха отдавна. Те нямаха деца. Семейство Смит имаха момче, по-голямо от мен, но доколкото знам, те се изнесоха някъде на север. Семейство Спиъринг и Бейкър все още живеят тук. Често срещам Джун Спиъринг в местния магазин. Както и дъщеря й, Сара.

Джо записа имената им в бележника си.

— Кой беше собственик на сградите през седемдесетте години на миналия век, госпожице Уолкър? — попита Кейт. — Когато са били апартаменти и стаи, давани под наем?

— Наричай ме Барбара, скъпа — каза госпожица Уолкър. — Купи ги един ужасен човек. Надут пуяк. Хвалеше се, че познава всички известни хора. Казваше се Соумс, като онзи Соумс от „Сага за Форсайтови“.

— Май не си го харесвала много? — предположи Кейт.

Госпожица Уолкър примига.

— Не — каза твърдо тя. — Той беше гадняр. Мислеше се за голяма работа. Идваше редовно и се закачаше с момичетата на наемателите. Правеше се на Чаровния принц. Но всяка седмица изпращаше горилите си да събират наема. Пази боже да изостанеш с плащането. Чупеха мебели, правеха и други, по-лоши неща.

— Отвратително — каза Кейт. „Но той ще има списък с наемателите и ще знае подробности за тях“, помисли си тя и попита. — Къде е той сега?

— Господ знае. Надявам се вече да е в гробищата — каза госпожица Уолкър.

— Боже, какво ви е направил този човек? — учуди се Кейт.

— Нищо, нищо — каза нервно Барбара. — Той продаде сградите малко преди цените да хвръкнат. Бас държа, че се изяжда от яд, дето не е изчакал — добави тя.

Кейт погледна часовника си.

— Ние трябва да тръгваме, Барбара. Остава ни още много работа.

— Благодаря ти, Барбара — каза Джо. — Много ни помогна. Сигурно е забавно да живееш в центъра на събитията.

— Да. Вече си имаме и почитатели. Жената, която дойде и огледа мястото през полицейската лента, беше първа, но след нея се появиха и други.

— Обзалагам се — каза Джо, докато закопчаваше якето си.

— Заповядайте по всяко време — каза жената на раздяла. — Ще се радвам на малко компания.

Четирийсет и втора глава

12 април 2012 г., четвъртък

Джуд

Джуд не бе излизала от дома си няколко дни. Беше се отдалечила от реалността, сякаш живееше в някакъв сън. Трябваше да намери бряг. Да събере мислите си. Да помисли. Да намери смисъл в новината.

През цялото време въртеше дисковете на любимите си албуми — оригиналните плочи отдавна се бяха изгубили — без да обръща внимание на думкането по стената. Музиката й помагаше да си спомни. Това беше саундтракът на нейната младост. На двайсетте й години. На любовната й драма с Чарли.

Срещна го, когато беше на двайсет и осем. Тогава живееше в Лондон и работеше за едно издателство. Не беше запазила никакви снимки — изхвърли всичко, когато Ема отрасна и започна да пита за баща си — с глупавата мисъл, че премахването на доказателствата ще реши проблема. Но все още можеше да си спомни лицето му.

Той беше музикант, безотговорен, но красив, и тя се влюби до уши в него, въпреки предупрежденията на приятелките си, че ще я нарани. Отговаряше им, че отдавна мечтае за красиво лице. А и беше много самотна.

Беше си въобразявала, че Лондон и издателският бизнес са пълни с красиви и умни мъже, и на пръв поглед те бяха точно такива в своите костюми и нови коли. Но не й трябваше много време, за да разбере, че всичко е фасада, че зад лъскавите си сака и безупречни панталони се криеха деца от следвоенната ера, завързани за престилките на властните си майки, които ги командваха от къщи. Оказа се, че търсеха жени, които умеят да оправят легло толкова бързо, колкото и да скачат в него, и тя изгуби интерес. Държеше далеч от вратата си сексуалните вълци, които търсеха плячка за една нощ. Преди да срещне Чарли.