Читаем Детето полностью

Но двайсети март беше изключение. Двайсети март беше рожденият ден на Алис и всяка година тя плачеше. Тайно. Насаме. Не би си позволила да го прави пред други, не беше от онези, които заставаха пред камерите и изливаха сълзите си. Не можеше да си представи да я покажат така, а от телевизията да снимат ли, снимат, сякаш това е някакво забавление.

— Трябва да спрат камерите — казваше на Ник в такива случаи, но после изсумтяваше и продължаваше да гледа.

На нея й беше неудобно от такива кадри, но повечето хора очевидно ги харесваха. Онези, които се опитваха да бъдат част от новините.

И въпреки всичко, едва ли някой би разбрал защо тя продължава да плаче след толкова години. Десетки години. Щяха да кажат, че почти не е познавала бебето си. Че е прекарала по-малко от двайсет и четири часа с него.

„Но тя беше част от мен. Плът от моята плът“, възразяваше мислено на скептиците тя. „Опитах се да продължа напред, но…“

Всяка година нейният кошмар започваше в дните преди рождения ден на бебето и тя се връщаше мислено към тишината — онази пронизваща костите тишина на празна стая.

На самата дата обикновено се събуждаше с главоболие, но ставаше, правеше закуска и действаше като всеки друг ден, докато не останеше сама. Тази година поговори с Ник за плановете им през следващите дни. Той й се оплака от планините с документация, с които трябваше да се справи, и за новите работници, които непрекъснато се правеха на болни и отсъстваха.

Време му е да се пенсионира, помисли си тя, докато слушаше. Трябваше да го направи още преди две, дори три години. Но не можеше да остави бизнеса. Казваше, че му трябва цел, която да го държи в кондиция.

„Не показва с нищо, че знае кой ден сме днес“, помисли си тя. „Преди помнеше… в началото определено помнеше. Всички помнеха.“

Тогава много хора ги спираха на улицата и питаха за бебето. Хора, които не бяха виждали от Адамово време, идваха при тях и им стискаха ръцете с насълзени очи. Но това беше някога.

Станеше ли дума за дати, Ник беше безнадежден случай, но забравянето за Алис си беше преднамерено. От друга страна, той не си спомняше рождените дни и на другите им деца, какво оставаше за този на Алис. И с времето тя спря да му я напомня. Не можеше да понесе паниката в очите му, когато настояваше той да се сети. По-добре беше да си я отбелязва сама.

Ник я целуна по главата и тръгна за работа. Анжела изчака вратата зад него да се затвори, седна на дивана и даде воля на сълзите си.

Беше се опитвала стотици пъти да забрави. В началото нищо не помагаше. Семейният им лекар — горкият стар доктор Ърнли я потупваше по рамото или по коляното и казваше: „Ще го преодолееш, скъпа“. Но нямаше резултат.

После се включи в групи за подкрепа, обаче й омръзна да слуша собствената трагедия, като и тези на останалите хора. Усещаше, че всички те просто обикалят около болката си, разгарят я, мушкат с ръжена и после плачат заедно. Разстрои цялата група, като заяви, че разбира страданието на всички, но това не й помага с нищо. Не разсейва собствената й мъка, напротив, добавя още към нея. Чувстваше се виновна, защото, докато работеше като медицинска сестра, при смъртен случай даваше на близките листовка на такива групи за взаимопомощ и ги уверяваше, че така по-лесно ще преодолеят загубата.

„Надявам се да им помогне повече, отколкото на мен — си каза тя и стана от дивана, — все пак няма как да стане по-зле, нали? Там всеки прави каквото може.“

Тя отиде в кухнята, напълни мивката с вода и се зае със зеленчуците. Студената вода скова ръцете й и тя откри, че й е трудно да държи ножа, но продължи да стърже механично морковите.

Опита се да си представи как би изглеждала сега Алис, но това беше трудна задача. Вкъщи имаше само една нейна снимка. На нея и Алис. Ник я бе направил с малкия си фотоапарат, но понеже ги снима набързо в болницата, образът беше замъглен. Анжела се притисна към кухненския плот, сякаш физическото усилие можеше да й помогне да види лицето на загубеното й момиченце. Но не се получи.

От снимката знаеше, че Алис има тъмна коса като брат си Патрик, но при раждането беше изгубила много кръв и когато сложиха бебето на гърдите й, беше все още замаяна от петидина. След това — след като Алис изчезна — попита Ник, но той не успя да й каже много. Не беше изучавал лицето й, както би направила Анжела, запаметявайки всяка черта и извивка. Каза й, че е била прекрасна, но не й даде никакви подробности.

Според Анжела Алис не приличаше на сина й Патрик. Патрик беше голямо бебе, а тя беше толкова крехка. Едва достигаше два килограма и половина. Но въпреки това изследва снимките на Пади и онези, които направиха на втората им дъщеря, Луиз, когато се появи на бял свят десет години по-късно. „Това е бебе изненада“, казваше Алис на хората с надеждата да види Алис в малката си дъщеря. Но не успя. Луиз беше руса, приличаше на баща си.

Тя усети познатата тъпа болка около ребрата и гърдите и се опита да мисли за хубави неща, както я учеха книгите за самопомощ. Замисли се за Луиз и Патрик.