— Горкото мъниче — промълви на глас тя. Умът й изведнъж се изпълни с мисли за собствените й деца — Джейк и Фреди, с две години разлика помежду си, познати в семейната история като „момчетата“. Видя ги като съвсем малки, после като ученици във футболни екипи, като гневни тийнейджъри и сега като големи. Почти големи. Тя се усмихна на себе си. Припомни си мига, когато видя всеки от тях за пръв път: червени лица, хлъзгави телца, сбръчкана, прекалено голяма за тях кожа, мигащи очи, гледащи към нея от мястото, което заемаха върху гърдите й. И усещането, че познава тези същества от цяла вечност. Как може някой да убие бебе?

Тя се върна в нюзрума, остави кафетата и отиде до бюрото на Тери.

— Имаш ли нещо против да погледна това? — попита тя и размаха пред лицето му малката изрезка от вестника, докато той се взираше в монитора в опит да разнищи връзките между кралските особи на няколко чужди държави. Изобщо не погледна към нея и това й даде основание да реши, че й дава зелена светлина.

Първото й обаждане беше до пресслужбата на Скотланд Ярд. Когато започна работата си като журналист, тя наминаваше всеки ден през местния полицейски участък, облягаше се на бюрото и оглеждаше сводката за деня, докато си бъбреше с дежурния полицай на гишето. Сега рядко говореше с човешко същество при обажданията си. Ако случайно попадаше на такъв, разговорът беше кратък и делови.

— Изслушахте ли записаната информация? — питаше цивилният служител на пресслужбата с пълното съзнание, че не я е изслушала, и на мига я прехвърляше към записа, който я превеждаше през всяка открадната косачка в града до юмручните боеве по кварталните кръчми.

Но този път уцели джакпота. Не само че се свърза с реален човек, но беше и неин познат. Гласът от другата страна беше на бивш неин колега от предишната й работа в национален вестник. Бракониер като нея, превърнал се в пазител на реда. Наскоро се бе преместил в по-безопасния и по-нормален, както казват някои, свят на пъблик рилейшънс.

— Здравей, Кейт? Как си? Отдавна…

Колин Стъб искаше да си побъбрят. Навремето той се справяше добре като репортер, но на жена му, Сю, й писна от вечните му скитания из страната и след изтощителна домашна война той най-после се предаде. Но продължаваше да следи подробностите от света, който бе напуснал, интересуваше се от клюките, разказваше й какво е чул за този или онзи колега, като не спираше да повтаря, че да напусне вестника е най-хубавото нещо, което някога е правил.

— Супер! Блазе ти — каза Кейт приповдигнато. — А аз все още се бъхтя в „Поуст“. Виж, Колин, видях в „Стандарт“ нещо за намерено в Улуич тяло на бебе. Имаш ли представа колко време е престояло там?

— А, това ли? Чакай малко. Ще погледна в компютъра… А, ето го. Няма много информация. Хм, доста зловещо, нали? Някакъв работник разчиствал мястото след експлозията, повдигнал стара каменна саксия и открил под нея малкия скелет. Казват, че е на новородено. Криминалистите са там, но първият оглед показва, че е престояло доста време, дори може да се окаже исторически артефакт. По този път минават много ученици и студенти. Мисля, че това е пътят за Гринуич. Ти не живееше ли наблизо?

— Не. Аз съм малко по̀ на север по реката и на изток. В Хакни. И все още чакам влакът да благоволи да спре при нас, защото няма официална спирка. Какво друго имаш? Някакви данни за идентификация?

— Не, тук казват, че новородените са труден обект, когато става дума за ДНК тестове. Особено когато са престояли с години под земята. А и районът е пълен с апартаменти и стаи, давани някога под наем. Наемателите се сменят на всеки пет минути, затова момчетата не са изпълнени с оптимизъм за идентифицирането. Пък и сега всичко е насочено към Олимпийските игри…

— Естествено — отвърна Кейт. — Организацията за охраната им сигурно е кошмар. Чух, че прехвърляте сили от други райони. А тази история с бебето е като да търсиш игла в купа сено. Благодаря, Колин. Радвам се, че се чухме. Поздрави Сю от мен. Ще ми се обадиш ли, ако изникне нещо по този случай?

Тя затвори телефона с усмивка. Кейт Уотърс обичаше да търси игла в купа сено. Да проследи блещукащата в мрака светлинка. Нещо, което да я погълне напълно. Нещо, което да захапе. Да я извади от нюзрума.

Тя облече палтото си и пое по дългия коридор към асансьора. Но не стигна далече.

— Кейт, излизаш ли? — извика Тери. — Преди да продължиш, би ли разплела този възел с норвежките кралски особи? Направо ме заболяха очите.

Трета глава

20 март 2012 г., вторник

Анжела

Тя разбра, че ще заплаче. Усети сълзите да пълнят очите й и гърлото й да се свива. Отиде и седна за минута на леглото, за да отложи момента. Трябваше да бъде сама, когато сълзите дойдат. Години наред се бе опитвала да се пребори с това, защото обикновено не плачеше. Не беше сантиментална. Военният живот и работата й като медицинска сестра отдавна я бяха отучили да се отдава на чувствата си.