Аз мълча и кимам периодично, но не чувам нищо. Питам се дали Джуд е прочела статията.

Втора глава

20 март 2012 г., вторник

Кейт

Кейт Уотърс се чувстваше отегчена до смърт. Обикновено не свързваше тази дума с работата си, но днес беше заклещена в офиса под носа на шефа и нямаше нищо за правене, освен да преписва.

— Мини го през твоята златна машина — извика Тери, редакторът на новините, към нея и размаха някаква зле написана от друг журналист статия. — Пръсни малко вълшебен прах върху нея.

И тя се зае.

— Пфу! Като във фабриката на Майк Болдуин е — оплака се тя на криминалния хроникьор, който седеше срещу нея. — Произвежда едни и същи боклуци с няколко панделки повече. Ти върху какво работиш?

Гордън Уилис, който настояваше да го наричат с пълното наименование на заеманата позиция, например „Питай криминалния хроникьор за този случай“, вдигна глава от вестника, в който се бе зачел, и сви рамене.

— След обяд отивам на „Олд Бейли“. Искам да поговоря с инспектора по случая с онова убийство с арбалет. Не вярвам да науча нещо, но се надявам да мога да поговоря със сестрата на жертвата, когато следствието приключи. Имам сведения, че спи с убиеца. Ще бъде истинска бомба. Представи си заглавието: „Сестрата и убиецът са любовници“. — Той се усмихна на представата си, после погледна Кейт. — Защо? Ти какво имаш?

— Нищо. Поправям статия на една от онлайн робините. — Тя кимна към младото момиче на бюрото в другия край на стаята, което тракаше яростно по клавиатурата си. — Виждаш ли какво става? От училищната скамейка и хоп — право тук.

Но веднага осъзна, че звучи като огорчена стара мома, и се спря. Цунамито от интернет новини бе отвяло нея и другите като нея на далечен остров. Някога начело на масата — вестникарския еквивалент на подиума на победителите — сега репортерите от старото поколение се свиваха по ъглите на нюзрума, постепенно изблъсквани към изхода от нарастващото число на онлайн операторите, които пишеха по двайсет и четири часа седем дни в седмицата, за да запълнят огромния търбух на новините.

„Новата онлайн медия отдавна не е нова — беше им казал главният редактор на коледното парти. — Това е нормата. Това беше бъдещето.“ И Кейт разбра, че е време да спре да човърка в раната.

Когато най-четените новини в уебсайта на вестника разказват за изпъкналите вени по ръцете на Мадона и как звездата на „Ийст Ендър“ започва да качва кила, сме загубени, помисли си тъжно тя. „Мразим знаменитостите“, това беше посланието, прикрито зад уж-новините в съвременния свят. Ужас.

— Но това може да почака — каза тя на глас. — Отивам да взема кафе.

С времето си бяха отишли и „по едно набързо“, на които някога се наслаждаваха из близките кръчми по Флийт стрийт, докато шефовете провеждаха сутрешните си съвещания. След „по едно набързо“ традиционно следваха зачервени лица, пиянски скандали с Главния, един от които според легендата завършил кръвожадно, защото някакъв наквасен до козирката репортер вместо да се сбие като мъж, захапал глезена на Главния. Друг репортер метнал пишещата машина през прозореца.

Сега нюзрумът се бе свил в офисите на един мол и прозорците му бяха херметично затворени с двойни стъкла, а алкохолът беше забранен. Новият наркотик беше кафе.

— Как го искаш?

— Двойно макиато с лешников сироп, моля — каза Гордън. — Абе, нещо кафяво. Каквото ти дойде наум.

Кейт слезе с асансьора и забра броя на „Ивнинг Стар“ от бюрото на охраната в мраморното фоайе. Докато чакаше момчето да сътвори своята магия с машината за кафе, тя прегледа разсеяно страниците с надежда да намери нещо писано от приятели. От първата до последната страница говореха само за подготовката на олимпийските игри в Лондон и тя за малко не пропусна параграфа в дъното на колонката с новините.

Озаглавени „Намерен е труп на новородено“, двете изречения информираха читателите, че след разрушаването на една сграда в Улуич, недалеч от дома на Кейт в Източен Лондон, е намерен скелет на новородено. Полицията разследвала случая. Нямаше други подробности. Тя откъсна листа, за да може по-късно да потърси информация в интернет. Дъното на чантата й бе покрито с такива листчета. „Като клетка на папагалче“, дразнеше я големият й син заради стотиците листчета, които лежаха там и чакаха да им обърне внимание. Понякога това бяха цели истории, които човек можеше да следи в няколко броя. Друг път беше просто изречение, но то я бе накарало да се запита „Какво се крие зад това?“.

Кейт прочете отново трийсетте думи и веднага забеляза, че в тях липсва една личност. Майката. Докато се връщаше с кафетата, вече формулираше въпросите си: Кое е бебето? Как е умряло? Кой би заровил бебе в основата на сграда?