Читаем Детето полностью

Хауър стрийт беше в края на Улуич и там нещата не изглеждаха добре. Дочуваше се трясък от тежки машини, които разрушаваха къщите наоколо и в нетърпението си да преобразят тази част на Лондон вдигаха облаци от прах и дим.

Успяла най-после да се измъкне от офиса, Кейт застана в единия край на улицата и насочи вниманието си към сградите, които все още изглеждаха обитаеми. По нейна преценка бяха останали две, най-много три такива. От местния безплатен информационен бюлетин беше разбрала, че след дълга битка домовете най-после бяха насилствено изкупени. Работата по разрушаването им бе започнала и улицата приличаше на снимка от район, където се водеха военни действия. Кейт си каза, че е късметлийка, понеже собственият й район в източната част на града все още някак си убягваше от вниманието на плановиците, твърдо решени да превърнат столицата в серия от селца, и засега оставаше непокътнат.

Двамата със Стив купиха къщата си в Хакни в началото на деветдесетте и бяха първите новодошли на улицата. Вечерта след преместването им съседката отляво, Бет, им донесе пържен черен дроб в чиния на цветя, каквато имаше бабата на Кейт. Бет се бе завъртяла и бе разгледала всичко в дома им — от цвета на съдовете, който беше в тон с покривката, до магнитите по хладилника — и бе задала купища въпроси, но някак си не се сближиха и когато се срещаха, рядко си разменяха повече от „Здравей, как си?“.

Двамата със Стив бяха различни и когато канеха приятели на шумно барбекю или на обилно полети с алкохол вечери в градината, по-скоро усещаха, отколкото чуваха как съседите въздишат страдалчески. Но постепенно примамени от поносимите цени на имотите, пристигнаха и други като тях и улицата се снабди с първата си боядисана в черно външна врата с дафиново дръвче в саксия на стълбите. Дръвчето беше отрязано още следващата нощ, но посланието остана.

Сега всички къщи, с изключение на тази на съседката Бет и на една стара двойка в дъното на улицата бяха опасани от декоративни храсти, а по прозорците имаше цветни транспаранти. Хранителният магазин на „Марк и Спенсър“ на ъгъла, където доскоро се помещаваше магазинче за видеокасети, изглежда, беше последният щрих на обновения стар квартал.

„Слава богу, че няма да преживеем всичко това“, каза си Кейт, докато оглеждаше пейзажа на Хауард стрийт. Вътрешността на няколко триетажни къщи пред нея зееше празна, сякаш бяха огромни къщи за кукли, пердетата по счупените прозорци плющяха нещастно на вятъра. Единственият знак за човешко присъствие беше включената крушка в една от кухните, осветяваща индустриалната сивота.

Кейт преброи етажа, отиде до вратата и натисна най-долния от трите звънци. До него беше изписано името Уолкър.

Една възрастна жена отвори вратата и огледа нервно наоколо.

— Госпожа Уолкър? — поздрави Кейт. — Извинявам се, че ви безпокоя, но пиша статия за „Дейли Поуст“ относно промените тук.

Кейт реши да не започва веднага с бебето. Щеше да е много лесно, а тя обичаше предизвикателствата.

Жената я огледа внимателно, претегли я наум, после отвори вратата.

— Госпожица, ако обичате. Ами, влезте. И бързо, не искам уличната прах да нахлува вътре.

Тя я поведе навътре в апартамента, влезе в хола, избута един мърляв джак ръсел от дивана и кимна на Кейт да седне.

— Извинете за Шорти. Сменя си козината — каза тя и изтупа космите на кучето от възглавницата. — За кой вестник казахте, че пишете?

— „Дейли Поуст“.

— О, купувам си го. Хубав вестник.

Кейт се отпусна. Читател. Познато и успокояващо.

Двете жени се заговориха за работата, която кипеше отвън, и всеки път, когато покрай апартамента минаваше тежък камион и форсираше, за да изкачи баира, повишаваха тон.

Кейт демонстрира съпричастие и поведе лекичко жената към намерения гроб на бебе в района.

— Чух, че при разрушенията са намерили гроб на дете.

Старата жена затвори очи.

— Да, на новородено. Колко ужасно!

— Наистина ужасно — повтори като ехо Кейт и заклати глава в синхрон с тази на госпожица Уолкър. — Който го е намерил, известно време няма да е на себе си. Горкият човек.

— Така е — съгласи се госпожица Уолкър.

— Чудя се за майката — продължи Кейт. — Имам предвид, коя ли е била?

Тя остави бележника до себе си, за да даде знак на старицата, че работата е свършена и сега „просто си говорим“.

Жената не беше толкова възрастна, колкото й се стори в началото. Около шейсетте, предположи тя, но изглеждаше обрулена от живота. Имаше нещо панаирджийско в нея. Ярките цветове отвличаха вниманието от умореното й лице. Кейт забеляза червената домашно боядисана коса и прикритите с пудра бръчки около очите.

— Имате ли деца? — попита тя.

— Не — отвърна госпожица Уолкър. — Нямам деца. Само аз и Шорти сме. Правим си компания един на друг.

Тя погали мълчаливо кучето и то потръпна от удоволствие.

— Прекрасно куче — излъга Кейт.