Читаем Детето полностью

Когато пораснах още малко, осъзнах, че всички имат татковци, но от мълчанието на Джуд разбирах, че не бива да питам за моя. За това си изфантазирах един татко. Той беше висок, хубав и забавен, определено умен и понякога свиреше на китара, друг път пишеше книги, а през ваканциите ме водеше на далечни места. Смешно, защото знаех, че никой няма такъв баща. Този на Хари беше стар и носеше плетени жилетки. Приличаше на капитан Мейнуеъринг от „Армията на татко“.

Обичах да слушам разговорите на големите. Постепенно задобрях в подслушването и дочух някои подробности за истинския си баща. Когато Джуд разказваше на някоя наминала на чаша вино съседка колко е трудно да отгледаш сама дете, да работиш и да учиш едновременно, аз слушах внимателно. „Нямам никакво време за мъже“, оплакваше се Сестра Джуд. „Бащата на Ема си тръгна отдавна, нямаше търпение да се махне от нас. Но да, Чарли беше много по-млад, самият той беше още дете.“

Складирах внимателно информацията. Вече имах детско лице и име, за да подхранва въображението ми.

И сега Джуд седеше във ваната и ми разказваше за мъж, когото срещнала след много години, който щял да дойде у дома. Каза, че го видяла в новините по телевизията — говорел на някаква демонстрация срещу използването на атомна енергия — и веднага го познала.

— Оказа се, че не съм го забравила, въпреки годините — каза тя и ми обясни, че двамата били приятели още в колежа. Джуд учела история в Кеймбридж. Била е и е суперумна. Сега е пенсионерка, но преди работеше като правист и защитаваше човешките права в някаква специална агенция. Винаги използваше думата „правист“. „Адвокатите са мъже на средна възраст с коремчета, които непрекъснато прехвърлят документи из ръцете си“, ми казваше. Правото не било първият й избор. Разказваше ми, че когато завършила колежа, започнала работа в едно издателство и обикаляла лондонските ресторанти с „красиви хора“. Но го казваше така, сякаш слагаше кавички на определението.

Но съм се появила аз и се наложило да живеем за известно време с баба и дядо. Когато си тръгнахме, тя заяви, че трябва да се заеме с нещо по-солидно, работа от осем до пет. И докато следваше, си намери работа. Помня, че прекарваше часове със забита в учебници и съдебни преписки глава. В стаята й миришеше на мастило и хартия. Ако трябваше да я попитам нещо за домашните си или да й разкажа как господин Лоусън ни извикал в кабинета си, Джуд ме отпращаше с оправданието, че трябва да се съсредоточи, иначе можело да пропусне някоя подробност, а именно тя да извади клиента й от затвора. И аз се връщах в стаята си при Дейвид Бауи и говорех с плаката му на стената.

Тази нова Джуд, която пееше в банята, ми хареса много. Тя искаше да си говори с мен, беше някак по-млада, по-екзалтирана. Седях до нея, слушах я и се кисках на шегите й, докато дрехите ми не се навлажниха и тя не стана от ваната.

Не казах думата „татко“. Знаех, че това ще й развали настроението, за това реших да почакам и да видя какво ще стане.

Когато обектът на любовта й пристигна, аз се усмихнах мило, както тя ме бе инструктирала предварително.

Джуд беше нервна и напрегната през цялата сутрин, смени си тоалета най-малко три пъти.

„Изглеждаш много добре“, казвах всеки път, когато се появеше с новите дрехи, но тя отново отиваше горе да се преоблече. Много се зарадвах, като видях, че носи хубавите тюркоазени обеци. Бях й ги купила за рождения й ден със спестени от мен пари.

Когато „професор Уил“, както тя настояваше да го наричаме, почука на вратата, се изплаших, че Джуд може да припадне от вълнение.

— Хайде, пиленце — каза тя, хвърляйки последен поглед в огледалото. — И се усмихни.

Обичах да ме нарича „пиленце“, както правеше, когато бях малко момиче. Със съзряването ми престана, но когато и да я чуя, все още ме затопля отвътре.

Едва успях да отворя вратата и да го пусна вътре, когато тя мина пред мен и пое нещата в ръцете си.

— Здравей, Уил. Колко се радвам да те видя! Запознай се с Ема — моето бебе — каза с гордост тя, после се обърна към мен. Скъпа, това е професор Уил, стар приятел от университета.

Уил ми хвърли една усмивка и протегна ръка.

— Какво бебе, Джуд? Та тя е вече млада жена.

Странно какви неща си спомня човек. Ръката му беше суха и топла, и златният пръстен на палеца му ме чукна лекичко по кокалчетата на пръстите.

Пристъпих по-близо и го огледах, за да видя има ли някаква семейна прилика. Но нямаше. Той беше целият в ъгли и ръбове. Остър нос, остри изпъкнали скули. Нямаше нищо общо с моето пухкаво, приличащо на пудинг лице. Понякога, когато бяхме само двете, Джуд ми казваше, че съм хубава. Но не бях… не съм хубава. Хубави бяха блестящите къдрици, дългите мигли и розовите бузи на Джуд. Аз имах кафява коса, която никога не стоеше пригладена, и подпухнало лице. Мразех лицето си. Често заставах пред огледалото и започвах да дърпам бузите си, сякаш са от пластилин, докато не пламнат от болка. Джуд казваше, че всички подрастващи момичета минават през такъв период.