— Намирах се на места, които някога са имали имена — отговори Мускен. — Но бяха толкова променени, че вече никой не ги разпознаваше. На картите ни имаше само пътища, езера и минни полета, но не и имена. Ако кажа, че съм бил в Перну в Естония, може и да се окаже вярно, не знам и едва ли някой знае. През пролетта и лятото на 1944-та лежах на смъртен одър, слушах картечни залпове и мислех за смъртта. Не разсъждавах къде съм.

Хари шофираше бавно край реката и спря на червена светлина пред моста. Другият мост, на Е18, минаваше като скоба за зъби през пейзажа и затваряше изгледа към фиорда на Драмен. Е, добре де, хората от Драмен нямаха голям късмет. Хари всъщност имаше намерение да спре за кафе на път към вкъщи, но се отказа. Сети се за близката бирария. Светофарът светна зелено. Хари потегли.

Едвард Мускен реагира бурно на въпроса за сина му. Хари реши да проучи по-подробно кой е бил съдията на делото срещу Мускен. После хвърли последен поглед към Драмен в огледалото за обратно виждане. Със сигурност има и по-лоши градчета.

Четиридесет и седма глава

Офисът на Елен, 7 март 2000 г.

Елен не успя да се сети за нещо.

Хари се разходи до офиса й и сега седеше на стария си скърцащ стол. Бяха назначили нов човек — младок от полицейския участък в Стайншер; очакваха го да пристигне след месец.

— И аз не съм ясновидец — разпери ръце при вида на разочарованата му физиономия. — На сутрешната оперативка днес питах и другите, но никой не е чувал за някакъв си Принц.

— Ами Агенцията по оръжията? Те трябва да имат обща представа за контрабандистите на оръжие.

— Хари!

— Да?

— Вече не работя за теб.

— За мен ли?

— Исках да кажа, с теб. Просто се чувствам така, все едно работя за теб. Грубиян.

Хари се оттласна от масата и се завъртя на стола. Четири пъти. Така и никога не успя да направи повече завъртания. Елен вдигна очи с израз на досада.

— Добре, обадих се и в Агенцията за оръжията — призна тя. — И те не са чували за Принца. Защо не ти назначат асистент в ПСС?

— Случаят не се ползва с приоритет. Майрик ме остави да се занимавам, но всъщност иска да разбера какво мътят неонацистите по време на мюсюлманския празник след Рамадана.

— Една от ключовите думи е „среди с нужда от оръжие“. Не се сещам за по-нуждаещи се от оръжие от неонацистите. Защо не започнеш оттам? Така с един куршум ще убиеш два заека.

— Мина ми през ума.

Четиридесет и осма глава

Кафене „Рюкте“ в Гренсен, 7 март 2000 г.

Евен Юл посрещна Хари на стълбите пред къщата.

Бюре стоеше до него и си дърпаше каишката.

— Много сте бърз — констатира Юл.

— Седнах в колата веднага щом затворих слушалка — обясни Хари. — И Бюре ли ще дойде с нас?

— Само го изведох на въздух, докато ви чаках. Влез вътре, Бюре. Кучето вдигна умолително поглед към Юл.

— Веднага!

Бюре отстъпи назад и се стрелна в антрето. Дори Хари подскочи при внезапния вик.

— Да тръгваме — предложи Юл.

При потеглянето Хари зърна за секунда лице зад кухненското перде.

— Станаха по-ясни — подхвърли Хари.

— Така ли?

— Дните, искам да кажа. Удължиха се.

Юл кимна мълчаливо.

— Замислих се за нещо — сподели Хари. — За семейството на Синдре Фауке, как са умрели.

— Нали ви разказах. Той ги е убил.

— Да, но как?

Евен Юл изгледа продължително Хари, преди да му отговори:

— Били са застреляни. В главата.

— И четиримата ли?

— Да.

В Гренсен веднага намериха място за паркиране и оттам тръгнаха към мястото, което Юл настоя да покаже на Хари в разговора по телефона.

— Значи това е „Рюкте“ — посочи Хари при влизането в слабо осветеното, почти празно кафене; около захабените маси „Респатекс“ седяха не повече от пет-шест човека. Хапи и Юри си поръчаха кафе и се настаниха до прозореца. Двама възрастни мъже от вътрешността на заведението спряха да си говорят и погледнаха крадешком към тях.

— Напомня ми за кафенето, където ходя понякога. — Хари кимна към двамата старци.

— Все още вярващи — уточни Юл. — Стари нацисти и фронтоваци, които продължават да мислят, че имат право. Седят тук и дават израз на горчивината, натрупана срещу голямата измяна, правителството на Нюгоршвол81 и принципното състояние на нещата. Поне онези от тях, които все още дишат. Както виждам, редиците им оредяват.

— И са още политически ангажирани?

— О, да, те са все така разгневени. Заради помощите за развиващите се страни, заради орязания бюджет на Министерството на отбраната, жените-свещеници, хомосексуалните двойки, новите ни сънародници. Всички неща, които вие първо искахте да засегнете, възмущават тези момчета. В сърцата си продължават да са фашисти.

— И мислите, че може Урия да се подвизава тук?