Читаем Червеношийката полностью

Едвард Мускен живееше в червена дървена къща с изглед към хиподрума. Пред гаража видя паркиран стар мерцедес-комби. Самият Мускен стоеше на вратата. Дълго време разглежда служебната карта на Хари, преди да проговори:

— Роден сте през 1965-а? Изглеждате по-възрастен, Хуле.

— Лоши гени.

— Жалко за вас.

— Мда. Докопах се до филми за осемнадесетгодишни, когато бях на четиринадесет.

Бе невъзможно да се определи дали Едвард Мускен оцени духовитата забележка. Той даде знак на Хари да влезе.

— Сам ли живеете? — попита Хари, докато Мускен му показваше накъде е всекидневната. В апартамента, чист и добре поддържан, имаше малко, но педантично подредени лични вещи — типично за мъже, които сами решават как да изглежда жилището им. Напомняше на Хари за собствения му дом.

— Да. Съпругата ми ме напусна след войната.

— Моля?

— Обра си крушите. Офейка. Тръгна си.

— Разбирам. Деца?

— Имах син.

— Имахте ли?

Едвард Мускен млъкна и се обърна.

— Неясно ли се изразявам, Хуле?

Едната побеляла вежда бе повдигната под остър ъгъл на високото му гладко чело.

— Проблемът е в мен — обясни Хари. — Трябва да ми подават информацията с лъжичка.

— Добре. Имам син.

— Благодаря ви. С какво се занимавахте, преди да се пенсионирате?

— Бях собственик на няколко камиона. „Мускен Транспорт“. Продадох фирмата преди седем години.

— Вървеше добре, нали?

— Достатъчно добре. Купувачите запазиха името.

Разположиха се от двете страни на ниска масичка. Хари разбра, че няма да му предложат кафе. Едвард седеше на канапето, наведен напред със скръстени ръце, сякаш казваше: Хайде да свършвате по-бързо.

— Къде бяхте в нощта срещу 22 декември?

На път за тук Хари реши да започне разговора с този въпрос. Като изиграе единствения си коз, преди Мускен да намери сгоден случай да опипа почвата и да разбере, че не разполагат с нищо друго. Хари се надяваше да предизвика красноречива реакция. Отговор на въпроса дали Мускен има какво да крие.

— Заподозрян ли съм в нещо? — попита Мускен. Лицето му издаваше единствено леко учудване.

— Най-добре отговорете на въпроса ми, Мускен.

— Както желаете. Бях тук.

— Бързо отговорихте.

— Какво искате да кажете?

— Не ви бе нужно време за размисъл.

Мускен изкриви лице в гримаса: по устата се изписа пародия на усмивка, а очите само гледаха обезсърчено.

— Когато човек остарее, помни вечерите, когато не е бил сам у дома.

— Синдре Фауке ми даде списък на норвежците от Зенхайм. Гюдбран Юхансен, Халгрим Дале, вие и самият Фауке.

— Забравяте Даниел Гюдесон.

— Така ли? Той не е ли загинал преди края на войната?

— Да.

— Защо тогава го споменавате?

— Понеже беше заедно с нас в Зенхайм.

— От Фауке разбрах, че в Зенхайм сте били повече норвежци, но само вие четиримата сте оцелели след войната.

— Вярно е.

— Тогава защо споменавате специално Гюдесон?

Едвард Мускен се вторачи в Хари. После премести поглед във въздуха.

— Понеже беше дълго време с нас. Мислехме, че ще оцелее. Да, дори си мислехме, че Даниел Гюдесон е безсмъртен. Той не беше обикновен човек.

— Знаете ли, че Халгрим Дале е мъртъв?

Мускен поклати глава.

— Не изглеждате особено изненадан?

— И защо да съм? Днес се изненадвам повече, ако чуя, че някой от тях е още жив.

— Ами ако ви кажа, че е убит?

— Е, това е друго нещо. Защо ми го казвате?

— Какво знаете за Халгрим Дале?

— Нищо. За последно го видях край Ленинград. Тогава изживяваше шок от избухнала граната.

— Не пътувахте ли заедно до Норвегия?

— Нямам представа как са се прибрали Дале и останалите. Самият аз бях ранен през 1944-а от ръчна граната, хвърлена в окопа от руски пилот на изтребител.

— От пилот на изтребител ли? От самолет?

Мускен се усмихна накриво и кимна.

— Когато дойдох в съзнание в лазарета, отстъплението беше в разгара си. В края на лятото на 1944-а се озовах в лазарета на Синсен Скуле в Осло. После обявиха капитулацията.

— Значи не сте видели никого от другите, след като са ви ранили?

— Само Синдре. Три години след войната.

— След като сте излежали присъдата си?

— Да. Случайно се засякохме в един ресторант.

— Какво мислите за дезертьорството му?

Мускен вдигна рамене.

— Сигурно си е имал причини. Все пак той избра страна в момент, когато още не знаехме какъв ще бъде изходът. Това е по-добро от нещата, които могат да се кажат за норвежците по принцип.

— Какво имате предвид?

— През войната имаше поговорка: който не бърза да избира, винаги прави правилния избор. На Коледа през 1943-а виждахме, че нашият фронт отстъпва, но не предполагахме колко зле всъщност е било положението. Затова никой не може да обвини Синдре, че е ветропоказател. Като онези в Норвегия, които си седяха на задника през цялата война и изведнъж много се разбързаха да се запишат в Отечествения фронт през последните месеци преди края й. Наричахме ги светците на последните дни. Днес някои от тях смело изтъкват героичната подкрепа, която норвежците са оказали на правилната страна.

— Мислите ли за някого конкретно?

— Човек винаги се сеща за един или друг, окичил се с незаслужена героична слава след войната. Но това не е толкова съществено.

— Какво ще кажете за Гюдбран Юхансен, помните ли го?