— Прочетох в книга за птиците, че никой не знае защо стърчиопашката маха с опашка, като стои на едно място. Пълна мистерия. Единствено ясно е, че не може да не го прави…

Сто седемнадесета глава

Главно полицейско управление, 19 май 2000 г.

Хари тъкмо си нагласи краката върху бюрото, откривайки идеалната поза за седене, и телефонът иззвъня. Не желаеше да си развали удобството, затова само се протегна напред, като напрягаше седалищните си мускули, за да запази равновесието на новия канцеларски стол с измамно добре смазани колелца. Едва достигна слушалката с върха на пръстите си.

— Да, моля.

— Harry? Esaias Burne speaking. How are you?

— Esaias? This is a surprise.106

— Наистина ли? Обаждам се само да ти благодаря, Хари.

— За какво?

— Задето не задвижи никакви механизми.

— Какви механизми?

— Знаеш какво имам предвид, Хари. Че не последваха дипломатически инициативи за помилване и тем подобни.

Хари не отговори. От известно време очакваше това обаждане. Позата вече не му се струваше толкова удобна. В съзнанието му изведнъж изникнаха умоляващите очи на Андреас Хохнер. И заклеващият глас на Констанс Хохнер: Обещавате ли да сторите всичко по силите си, господин Хуле?

— Ало, Хари?

— Тук съм.

— Вчера произнесоха присъдата.

Хари се загледа в снимката на Сьос на стената. Нали това лято бе необичайно топло? Къпеха се дори и в дъжда. Усети как го обзема неописуема тъга.

— Смъртно наказание ли? — чу как собственият му глас зададе въпроса.

— Без право на обжалване.

Сто и осемнадесета глава

Ресторант „Скрьодер“, 1 юни 2000 г.

— Какво ще правиш през лятото, Хари?

Мая броеше парите за рестото му.

— Не знам. Говорихме да наемем вила някъде из Норвегия. Да научим хлапето да плува, такива неща.

— Не знаех, че имаш деца.

— Нямам. Това е дълга история.

— Така ли? Дано някой ден я чуя.

— Ще видим, Мая. Задръж монетите.

Мая се поклони ниско и изчезна с крива усмивка. Макар и петък следобед, заведението бе полупразно. Сигурно топлото време е прогонило всички към открития ресторант на възвишението Санкт Ханс.

— Е? — попита Хари.

Старецът, забил поглед в бирата си, не отговори.

— Той е мъртъв. Не се ли радваш, Оснес?

Мохикана вдигна глава и погледна Хари.

— Кой е мъртъв? — попита той. — Никой не е умрял. Само аз. Аз съм последният от умрелите.

Хари въздъхна, мушна вестника под мишница и излезе навън в жаркия следобед.