Читаем Божията формула полностью

Пътуването през нощта в планината преминаваше без произшествия. Редяха се завои, стръмни изкачвания и спускания, понякога фаровете пробягваха по снежната покривка, натрупана отстрани на шосето. За да избегне гаденето от завоите и миризмата на бензин, както и клаустрофобичните усещания, подсилени от чадора, Томаш отвори прозореца и през по-голямата част от пътуването вдишваше студения и разреден въздух на Елбурс, което не допадаше на спътниците му, склонни да дишат спарения въздух вместо ледения и чист полъх, идещ отвън.

Стигнаха в Сари към единадесет часа вечерта и се настаниха в малък хотел в центъра, «Мосаферкуне». Сабар помоли да им занесат храната в стаите и двамата се прибраха да възстановят силите си. Седнал на леглото, преглъщайки кебап вече без чадор, Томаш съзерцаваше гледката на заспалото селище и чудната бяла кула с часовник, която се издигаше на площад «Сахат» точно срещу прозореца му.

Сутринта се качиха на автобуса за Горган. За първи път Томаш имаше възможност да се наслади на красотата на този крайморски край под светлината на утринното слънце. Пейзажът беше съвършено различен от този край Техеран. На мястото на стръмните планини със снежни върхове и сухата, негостоприемна земя край столицата тук имаше красива и буйна, почти тропическа гора, истинска джунгла, разположена между гордите планини и спокойната морска шир.

Пътуването до Горган продължи три часа. Останаха на автогарата още малко, докато направят следващата връзка. Томаш чувстваше, че цялото тяло го боли от умора и търпението му бе стигнало предела си заради неудобния чадор. Освен това Сабар не знаеше английски и на историка не му оставаше нищо друго, освен да мълчи. Не че това беше кой знае какво неудобство, всъщност беше по-скоро преимущество, тъй като безмълвието беше част от прикритието му, но все пак разговорът му липсваше като отдушник на натрупаното напрежение.

На площад «Енкелаб», където се намираше автогарата в Горган, беше твърде горещо. Денят беше задушен и тежкият чадор допълнително усложняваше нещата. Томаш не разбираше как е възможно да се оцелее с всичките тези одежди и трябваше да си наложи волята, за да се владее; на моменти го връхлиташе непреодолимо желание да съблече проклетата дреха, да се освободи от мракобесното покривало, което го гнетеше и му пречеше да се движи свободно, да смъкне оковите от тялото си и с опиянение да напълни гърдите си със свеж и чист въздух. Но съумяваше да устои на поривите и си оставаше дегизиран.

В ранния следобед потеглиха за крайната си цел. Разнебитеният автобус подскачаше из дупките по селските пътища, прокарани сред буйната растителност. Пътуваха из черни пътища и пътеки, разтърсвани от неспирно друсащото старо возило, докато най-накрая, след повече от два дълги часа, зърнаха първите сгради от населеното място, което беше последната спирка на дългото им пътуване.

Малки къщурки, открояващи се на фона на синьото Каспийско море. Бандар е Торкаман.

Селището беше изградено от ниски, почти еднотипни къщи. Всичко изглеждаше еднообразно и донякъде отегчително. Само живописният вид на местното туркменско население компенсираше безличието на градчето. Още със слизането си от междуградския автобус двамата пришълци зяпнаха от почуда. Мъже и жени се разхождаха насам–натам в типично турско облекло и нехайна ленива походка. Пазарът бе отворен, но стоките бяха оскъдни. Продаваха само риба, турски дрехи и груби ботуши.

Сабар се обърна към една жена, която плетеше на слънце, седнала на стъпало пред дома си. Жената оправи кърпата на главата си и вдигна загрубял и почернял пръст, сочейки някъде наляво.

Тръгнаха покрай старата железопътна линия с прогнило дърво между релсите, по посока на контейнерите с гориво, които се виждаха в далечината. Сабар вървеше напред, Томаш се влачеше зад него, задушавайки се под непоносимия чадор. Минаха край контейнерите, от които се носеше остра миризма на нафта и бензин, и се заковаха на място, когато зърнаха примитивни дървени подпори, издигнати на брега на морето.

Пристанището Бандар е Торкаман.

Три риболовни кораба се полюшваха в спокойните води на Каспийско море на фона на ширналия се залив Горган като в огромна импресионистична картина. Откъм плажа долиташе мирис на сол и море, над кротката морска повърхност отекваше меланхоличният крясък на чайките. Тъкмо този аромат и познатите звуци го накараха да се почувства като у дома, без кракът му да е стъпвал на този бряг. Томаш имаше чувството, че домът му е там, където морето мирише така прекрасно и където се носят призивните крясъци на чайките.

Историкът се приближи до водата, спъван от тежкия чадор, и през плътната дантела на лицето се опита да види какво беше написано на корабите. Първият имаше арабски знаци, които го отчаяха; дали това не беше името, което търсеше, но изписано с арабски букви? Сабар дойде при него и прочете издълбаното в дървото име.

— Анахита.

Не беше този.