Читаем Божията формула полностью

Томаш остана дълго на носа на кораба, без да обръща внимание на студа. Беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег и нито леденият повей, нито черната нощ можеха да му отнемат насладата от възвърнатата свобода, да му попречат да се рее в небесния необят, да вдъхва свежия въздух, който вятърът вееше в лицето му.

Вратата на мостика се отвори и един от моряците, които говореха английски, му махна с ръка.

— Мистър, елате тук — каза той. — Капитанът ви вика.

Помещението беше затоплено и добре осветено, макар че облакът от дим и миризмата на цигари бяха непоносими. Морякът му посочи тесни стъпала и Томаш слезе на долния етаж в претъпкана заличка, където се намираше Мохамед. Капитанът, със слушалки на ушите и микрофон пред устата, бе застанал до пулта за управление.

— Викали сте ме?

Мохамед го видя и с жест с ръка го покани да седне до него.

— Говоря с Ленгли.

Историкът се настани, докато капитанът привършваше съобщението, изпълнено с цифри, foxtrots и papa kilos64. Когато привърши, Мохамед свали слушалките и ги подаде на Томаш.

— Искат да говорят с теб — каза той.

— Кои те?

— Ленгли.

— Кой по-точно?

— Берти Сисмондини.

— Кой е той?

— Координатор от дирекция «Операции», отговаря за Иран.

Томаш сложи слушалките на ушите си и оправи микрофона пред себе си. Прокашля се малко несигурно и се приведе напред.

— Hello?

— Професор Нороня?

Гласът звучеше носово, с американско произношение и естествено, изговори неправилно името му.

— Да, аз съм.

— Аз съм Берти Сисмондини, отговарям за операциите по intelligence gathering65 в Иран. Преди да започнем, нека ви кажа, че линията, по която говорим, е абсолютно сигурна.

— Много добре — каза Томаш, равнодушен към сигурността на линията, която явно тормозеше целия персонал на ЦРУ. — Как сте?

— Не съвсем okay, професоре. Не съвсем.

— Защо?

— От няколко дни е изчезнал нашият основен агент в Техеран. Очаквахме да извърши много деликатна операция заедно с вас и след това да ви изведе от страната със средства, които вие в момента ползвате. Факт е обаче, че нашият човек престана да изпраща сведения. Загубихме контакт и с другия наш агент, а за капак на всичко и вие изчезнахте. Всички около мен са в паника, непрекъснато ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря. Дали не бихте могли да ми обясните какво, по дяволите става?

— За кои двама агенти говорите?

— Опасявам се, че поради съображения за сигурност не мога да им кажа имената.

— Моса и Бабак ли?

— Бабак, okay. Не познавам Моса.

— А, разбира се — спомни си Томаш. — Той се представи като Моса, но всъщност това не е истинското му име. — Помисли малко. — Вижте, говорим за един едър тип, силен, енергичен?

— Да.

— Нямате новини от него, така ли?

— Нищо.

— Вижте, съжалявам, че трябва да го кажа, но може би е мъртъв.

От другата страна на линията настъпи тишина.

— Баг… хм… е мъртъв? Сигурен ли сте?

— Не, не съм. Видях го да стреля в министерството, видях, че иранците, които го преследваха, отвърнаха на стрелбата. После ми казаха, че бил ранен и починал в болницата. Колкото до Бабак, наистина нищо не знам.

— Но какво точно се случи?

Томаш разказа подробно за станалото в министерството и за престоя си в затвора «Евин». Разказа за избавлението си и за всичко, което Ариана му беше казала и което бе направила, за да му помогне да излезе от страната.

— Мъжко момиче — каза Сисмондини накрая. — Мислите ли, че би се съгласила да стане наш агент в Техеран?

— Какво? — рязко каза Томаш. Идеята беше опасна. — По-добре не си го и помисляйте!

— Okay, okay — отвърна американецът от другата страна на линията, учуден от реакцията му. — Само ми хрумна, relax66.

— Неудачно хрумване — продължи историкът, леко посмекчил тона. — Оставете я на мира, разбрахте ли?

— Okay, не се притеснявайте — отново го успокоиха отсреща.

Португалецът внезапно почувства гняв заради начина, по който началниците от американската разузнавателна централа си позволяваха да разполагат с живота на другите заради собствените си интереси, без да подбират средства за постигането на целите си. И понеже вече беше набрал скорост, Томаш реши да засегне един въпрос, който от дни не му даваше покой.

— Чуйте — каза той. — Искам да ви задам един въпрос.

— Да?

— Вие ли наредихте на… на вашия човек да ме убие, в случай че ни хванат?

— Моля?

— В момента, в който щяха да ни хванат в министерството, Моса искаше да си инжектирам някаква отрова. Вие ли му наредихте това?

— Мм… ние имаме средства за сигурност, нали така?

— Дадохте ли му тази заповед?

— Вижте, тази заповед е валидна за всички операции от деликатно политическо естество, така че…

— Разбирам, наредили сте му — заключи Томаш. — А сега бих искал да знам защо не съм бил предупреден, че съществува такава възможност?

— Поради простата причина, че ако знаехте това, никога нямаше да се съгласите да участвате в операцията.

— Естествено.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е наложително в екстремна ситуация. Вашият живот съвсем не е толкова важен, колкото националната сигурност на Съединените щати.

— Не и за мен.