Читаем Божията формула полностью

— О, много са. Затвор 59 на «Валиасър» е най-известният от тях, но има и други. Затвор 60, «Едаре Амакен», «Тоухид». В някои случаи, когато негодуванието срещу тези нелегални затвори стигне критична точка, те затварят един и веднага отварят нов. — Поклати глава. — Никой няма власт над тях.

— А как узнахте къде се намирам?

— Имам връзки в Националната дирекция на затворите, хора, които ми дължат услуги. Затворът «Евин» се контролира от кабинета, макар че това е по-скоро формално. Истината е, че други организации се разпореждат там. Но както и да е, кабинетът все пак научава какво става там. Когато ми казаха, че сте били задържан, страшно се притесних и задействах връзките си. Знаех, че нищо добро не ви чака в «Евин», но все пак се намирахте в легален затвор. Опасявах се да не ви пратят в някое от онези ужасни места. Щях да ви изгубя следите и нямаше никаква гаранция, че ще се появите отново. Затова говорих с едни приятели, свързани с реформистките движения, и ги помолих за помощ.

— Щяхте да ме изведете от «Евин», нали?

— Не. Докато бяхте в «Евин», не можехме нищо да сторим. «Евин» е легален затвор и ако усетеха, че се опитваме да ви измъкнем, щяха да разстрелят всички ни. Прехвърлянето ви в някой от нелегалните затвори беше възлов момент по две причини. Първо, щяхте да излезете на улицата и можехме лесно да стигнем до вас. Второ, въпросът за законността. Прехвърляха ви в нелегален затвор, следователно от момента на излизането ви от «Евин» вие вече не бяхте арестант. Ако ни хванеха, в какво щяха да ни обвинят? Че спираме движението? Че възпрепятстваме незаконно задържане? В онзи момент, погледнато от формална гледна точка, вие бяхте свободен човек и на това щеше да се основава защитата.

— Разбирам.

— Важното беше да получим информация за прехвърлянето ви, което, предвид контактите ми в Националната дирекция на затворите, не беше кой знае колко трудно. Още вчера ме осведомиха, че смятат да ви прехвърлят в Затвор 59, ако продължавате да отказвате да сътрудничите, така че разполагахме с почти двадесет и четири часа да подготвим операцията.

Томаш бутна чинията настрани и протегна ръка, докосвайки нежно ръката на Ариана.

— Бяхте изключителна — каза той. — Дължа ви живота си и просто не знам как да ви благодаря.

Иранката потръпна, погледна го с широко отворени очи и отвърна на докосването му, но някакъв шум в коридора привлече вниманието ѝ към вратата на хола и на лицето ѝ се изписа загрижено изражение.

— Аз… — едва промълви тя. — Не съм направила нищо особено. Просто изпълних дълга си. Не бих могла да ги оставя да ви убият, нали?

— Направихте много повече от това — каза Томаш, галейки ръката ѝ. — Много повече.

Ариана хвърли бърз поглед към вратата на хола и отдръпна ръката си.

— Извинете ме — каза тя. — Трябва да внимавам, нали знаете? Репутацията ми…

Историкът се усмихна насила.

— Да, разбирам. Не искам да ви злепоставям.

— Нали сме в Иран… Знаете как е…

— Как да не знам?

Ариана унило се вгледа в персийския килим на пода, явно нещо я измъчваше. Настъпи неловка тишина. Разменената ласка им беше подействала като магия. Разговорът секна, наистина, но друго нещо се разпали, сякаш тлеещ огън бавно се разгаряше отвътре, жив и неукротим, и всъщност тъкмо мисълта за скрито лумналото пламъче най-много ги смущаваше.

— Томаш — каза тя накрая. — Трябва да ви попитам нещо.

— Всичко.

Ариана се поколеба, виждаше се, че търси подходящи думи, за да зададе въпроса.

— Какво правихте в Министерството на науката в един часа сутринта?

Томаш се взря в нея изпитателно и с известно смущение. Беше готов да отговаря на всякакви въпроси, но не и на този. Той се видя изправен пред ужасна дилема. До каква степен би могъл да се довери на жената, която беше поела огромен риск, за да го спаси?

— Исках да видя ръкописа.

— Знам — каза тя. — Но в един часа сутринта? При това сте влезли с взлом в зала «К» и сте разбили сейфа?

Въпросите си ги биваше. На Томаш му се прииска да си отвори душата и да си признае всичко, но осъзна, че не може да си го позволи. Истината беше прекалено тежка, прекалено опасна; за нея това щеше да означава, че я е предал, че е злоупотребил с доверието и приятелството ѝ. Освен това мозъкът на Томаш беше програмиран да отрича каквато и да било връзка с ЦРУ и да разказва измислената в изолатора версия.

— Ами… мм… обзе ме непреодолимо любопитство да видя ръкописа. Трябваше да го видя, за да съм сигурен, че… че не съм се забъркал в някакъв военен проект.

— Военен проект?

— Да. Отказът ви да ми разрешите да прочета ръкописа или да ми обясните съдържанието му ми се стори съмнителен. При всичките тези международни дебати около иранската ядрена програма, като добавим намесата на ООН и неспирните американски заплахи, плюс още някои неща, за които вие ми бяхте загатнали, признавам си, че адски се притесних.

— Разбирам.

— Започнах да си задавам въпроси. Чудех се дали не съм се замесил в нещо. Трябваше да си изясня какво става.

— А мъжът, който е бил с вас? Кой е той?