Читаем Божията формула полностью

Фактът, че Томаш беше успял да забрави истинското му име, Багери, придаде на отговора му по-убедителен тон.

— Моса ли? Намерих го на базара.

— Моса? Като Мосадък ли?

— Да — потвърди Томаш. — Знаете ли какво е станало с него?

— Знам. Бил е ранен през онази нощ и е починал няколко часа по-късно в болницата.

— Горкият.

— Казвате, че сте го срещнали на базара?

— Така беше. Каза ми, че е спец по разбиването на сейфове. След упоритото нежелание от ваша страна да ми покажете ръкописа или поне да ми опишете съдържанието му и след като чух в новините за американските опасения относно иранската ядрена програма, аз се притесних за проекта, с който се бях ангажирал. Само на идиот не би му пукало, нали така? Затова реших да го наема. — Махна неопределено с ръка. — Останалото го знаете.

— Хм — промърмори Ариана. — Най-малкото, което бих могла да кажа, е, че сте бил непредпазлив, Томаш.

— Права сте — съгласи се той. Приведе се към нея, сякаш току-що му бе хрумнала някаква мисъл. — Мога ли сега аз да ви задам един деликатен въпрос?

— Кажете.

— За какво по-точно се отнася ръкописът на Айнщайн?

— Моля да ме извинете, но наистина не мога да ви кажа. Това, че съм ви помогнала, не означава, че ще предам страната си.

— Имате право. Забравете. — Махна припряно с ръка, сякаш да пропъди нежеланата тема. — Но може би ще ми отговорите на един друг въпрос — побърза да добави той.

— Какъв въпрос?

— Какво се е случило с професор Сиза?

Иранката повдигна вежди.

— Откъде знаете, че професор Сиза има нещо общо с нас?

— Може да съм разсеян, но не съм глупав, нали?

По лицето на Ариана се изписа смущение.

— За това също не мога да говоря, съжалявам.

— Защо? Мисля, че това не предполага предателство спрямо страната ви.

— Не става въпрос за това — каза тя. — Ако шефовете ми усетят, че знаете неща, за които по принцип не би трябвало да сте осведомен, подозренията при всички случаи ще паднат върху мен.

— Имате право. Забравете за това.

— Но има нещо, което бих могла да ви кажа.

— Какво?

— Хотел «Орчард».

— Моля?

— Има някаква връзка между професора и хотел «Орчард».

— Хотел «Орчард»? Къде се намира този хотел?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Ариана. — Но името му е записано с молив на гърба на една от страниците в ръкописа на Айнщайн.

— Така ли? — учуди се Томаш. — Любопитно…

Ариана обърна лице към прозореца и въздъхна. Слънцето залязваше зад очертаната от блоковете линия на хоризонта, браздейки синевата с пурпурни и виолетови ивици. Странни сенки пробягваха по парцаливите облаци, които се носеха ниско в небето над града.

— Трябва да ви измъкнем оттук — каза тя, все така вперила поглед в прозореца, със сподавена тревожна нотка в гласа.

— От този апартамент ли?

— От Иран. — Погледна Томаш. — Присъствието ви представлява голяма опасност за вас и за всички мои приятели, които помогнаха да ви освободим.

— Разбирам.

— Проблемът е, че няма да бъде никак лесно да ви изведем от страната.

Историкът смръщи чело.

— Знам един начин.

— Наистина ли?

— Моса беше подготвил нещата и ме запозна с основните моменти в плана. Един риболовен кораб ме очаква в пристанищно иранско градче.

— Така ли? Къде?

— Мм… забравих името.

— В Персийския залив ли е?

— Не. Не. По-нагоре.

— На Каспийско море ли?

— Да. Но не си спомням как се казваше селището. — Напрегна се да си спомни. — По дяволите, трябваше да си го запиша.

— Дали не е Нур?

— Не, не е това. Спомням си, че беше някакво велико име.

— Махмуд Абад?

— Мм… не знам… може би, не съм сигурен. Спомням си, че ми говореше за някакви руини, беше свързано с Карл Велики или Александър Македонски…

— Стената на Александър?

— Да, мисля, че беше това. Познато ли ви звучи?

— Разбира се. Стената на Александър бележи пределите на цивилизацията и се намира близо до границата с Туркменистан. Свързва планинския район Голестан с Каспийско море.

— От Александър Македонски ли е построена?

— Така казва легендата, но не е истина. Стената е била издигната някъде през VI век, не знам точно от кого.

— Има ли пристанищно градче наблизо?

Ариана се надигна от дивана и отиде до шкафа. Взе един атлас от лавицата и се върна на мястото си, отваряйки в скута си огромния том на страницата на Иран. Внимателно огледа бреговата линия на Каспийско море и се взря в пристанището, което се намираше най-близо до стената.

— Бандар е Торкаман?

— Да, мисля, че беше това. — Томаш седна до нея и се наведе над картата. — Покажете ми го.

Иранката сложи пръст върху една точка на картата, отбелязваща населеното място.

— Ето.

— Точно това е — повтори Томаш, вече съвсем убедено. — Бандар е Торкаман.

— И какво има в Бандар е Торкаман?

— Има кораб, който ме очаква… надявам се.

— Какъв кораб?

— Смятам, че е риболовен кораб, но не съм сигурен.

— Има много рибарски корабчета из Каспийско море. Ако го видите, ще можете ли да го разпознаете?

Отново се замисли.

— Късичко име, като на столицата на… Азербайджан или на друга страна от района.

— Баку?

— Точно така. Баку. Това е името на кораба.

Ариана отново погледна картата.

— Нямаме време за губене — каза тя. — Трябва да ви закараме до Бандар е Торкаман, колкото е възможно по-бързо.