— Смятате ли, че можем да тръгнем утре?

Ариана отвори широко очи и се вгледа внимателно в него.

— Утре ли?

— Да.

— Не, Томаш, не може утре.

— Хм… тогава кога? Още тази седмица, нали?

Иранката поклати глава, а очите ѝ внезапно се изпълниха с тъга и копнеж.

— След десет минути.

Разделиха се с нежна прегръдка, оставайки притиснати един до друг малко по-дълго от обичайното, под бдителните погледи на Хамиде и Сабар. Томаш би дал всичко за един съкровен миг насаме, миг, в който да бъде само с нея. Искаше му се да се скрие някъде с Ариана и да се сбогува с нея без условности и забрани. Но историкът знаеше, че това е Иран и че подобни желания при тези обстоятелства не бяха нищо друго, освен опасни фантазии. Всъщност, обективно погледнато, да прегърне Ариана, беше последното нещо, което желаеше.

Целуна я два пъти по страните и с усилие се откъсна от нея.

— Ще ми пишете ли? — попита тя съвсем тихичко, прехапвайки долната си устна.

— Да.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Ще се закълнете ли в Аллах?

— Заклевам се във вас.

— В мен?

— Да. За мен вие значите много повече от Аллах.

Опита се да не поглежда назад, когато обърна гръб, за да излезе. Последва Сабар към асансьора и усети, че вратата на апартамента се затваря зад него, чу щракането в ключалката и му се стори, че невидима ножица сряза нишката завинаги.

Замислен и унил, той остана на мястото си няколко мига, после безмълвно влезе в асансьора. В ръцете му беше сгънатият черен чадор, който Хамиде му подаде на тръгване.

— Ариана гашанг — каза иранецът, докато асансьорът, след рязко поклащане, се понесе надолу.

— Какво казахте?

— Ариана гашанг — повтори той. Прати въздушна целувка. — Гашанг.

— Да — усмихна се той тъжно. — Красива е, да.

Сабар посочи към чадора в ръцете му и направи знак, че трябва да го облече. Томаш пъхна глава в дрехата и отново се дегизира като преди.

XX

Мерцедесът прекоси града с влудяваща мудност, задържан от бавния и натоварен поток на движението в Техеран. Вмъкнаха се в обърканата плетеница от оживени артерии и отново минаха през големия площад «Имам Хомейни», после се отправиха към лабиринта от улички, прострял се на изток. Томаш се оглеждаше неспокойно, погледът му шареше навред, мозъкът му трескаво обработваше информацията до най-дребната подробност. Всяко лице и кола може би криеха заплаха, всеки глас и клаксон му звучаха като сигнал за тревога, при всяко спиране и тръгване очакваше внезапно нападение.

Струваше му се, че опасността го дебне отвсякъде; няколко пъти дори сам трябваше да си каже, че всичко е наред, че собственото му въображение го кара да вижда неща, които не съществуват. В действителност всичко вървеше според предварително начертания план. Преди тръгване бяха стигнали до заключението, че пътуването с автомобил до Бандар е Торкаман е доста рисковано, понеже властите вече търсеха беглеца и щяха да ги спират за проверка по пътя; налагаше се да изберат обществения транспорт. Томаш прие ролята на дълбоко вярваща жена в чадор, дала обет за мълчание, и се разбраха, че всички контакти с трети лица щяха да се водят от Сабар, нейния водач.

В съответствие с начертания план половин час по-късно, преодолели следобедната суматоха на обърканото улично движение, те стигнаха непосредствената си цел.

— Терминал е шарг — съобщи Сабар.

Беше автогара «Изток». Томаш я огледа от другата страна на улицата и му се видя прекалено малка за терминал; все пак тя обслужваше цялата провинция Хорасан и района на Каспийско море.

Пресякоха улицата и навлязоха в периметъра на гарата. Преминаха през пространство, претъпкано с хора с куфари и стари автобуси, бълващи смрад на изгорели газове, и се отправиха към касата за билети. Иранецът купи два билета и направи знак на Томаш да побърза, защото автобусът им щеше да потегли всеки момент. Когато стигнаха до сектора, видяха стар мръсен рейс и тълпа от селяни, рибари, почернели от слънцето, и жени с чадори.

Влязоха в автобуса и европеецът едва сдържа гримасата на погнуса, макар че спокойно можеше да си я позволи, тъй като никой не виждаше лицето му. Имаше остатъци от храна по седалките, между пътниците бяха поставени клетки с птици — кокошки, патици, пилета. Във въздуха се носеше топла задушлива миризма на изпражнения и храна за птици, примесена с остра воня на урина и човешка пот и всепроникващия мирис на изгорели газове, който изпълваше цялата гара.

Междуградският автобус потегли пет минути по-късно, точно в шест следобед. Включи се, поклащайки се, в основната артерия, изпусна плътен черен облак от ауспуха и нададе яростен рев. Движението в Техеран беше същият ад като преди, с безумни маневри, постоянно пищене на клаксоните и внезапно удряне на спирачките. Трябваше им почти два часа, за да прекосят останалата част от града, но най-сетне, след безброй спирания и потегляния, оставиха зад себе си градската зона и димящото возило се понесе кротко към подножието на планината.