— Имате big balls29, професор Нороня. Това ми харесва. — Кимна към Съливан и Снайдер, които наблюдаваха сцената с гробно мълчание. — Не са много хората, които биха дръзнали да ми кажат fuck you. Дори и президентът не би си го позволил. — Неочаквано заби пръст в Томаш и добави заканително: — Посмей да го кажеш отново! Разбра ли ме?

— Хм.

— Разбра ли?

— Да, разбрах.

Американецът разтри чело.

— Много добре — въздъхна той, връщайки си пълния контрол над ситуацията. — Преди малко не довърших историята за поръчката, която Бен Гурион възложил на Айнщайн. Искате ли да я чуете докрай?

— Щом настоявате…

— Айнщайн започнал да работи върху новата атомна бомба месец след срещата си с Бен Гурион. Припомням ви, че идеята била да се създаде такъв тип бомба, която Израел да може да произведе с малко средства и тайно. Известно ни е, че Айнщайн е работил над този проект поне три години, до 1954-а включително. Възможно е да е продължил работата си и през 1955-а, годината, в която умира. Малко се знае какво точно направил нашият гений. Учен, който е работил заедно с него, ни съобщи, че Айнщайн открил формулата на невиждано мощен взрив, толкова мащабен, че според информатора ни Айнщайн изглеждал потресен от собственото си откритие. — Белами придоби изражението на човек, който се мъчи да си припомни нещо, сякаш връхлетян от някакво съмнение. — Да, точно така — каза накрая. — Потресен. Това беше думата, която спомена нашият информатор.

— Не знаете ли къде е този документ?

— Документът изчезнал и Айнщайн отнесъл тайната със себе си в гроба. Но е възможно да го е поверил някому. Казват, че Айнщайн се сприятелил с един млад физик, стажант в Института за авангардни изследвания, чието име е…

— Професор Сиза!

— Вие сте fucking гений, несъмнено — потвърди Белами. — Точно така, самият професор Сиза. Същият, който изчезна преди три седмици. Същият, в чийто апартамент са били намерени улики, водещи към Азиз ал Мутаки, опасния активист на «Хизбула» — терористичното движение, финансирано от Иран. Все този Иран, който се опитва по всички възможни начини да започне тайно производство на ядрени оръжия.

— Господи!

— Сега разбирате ли защо настоявахме толкова да говорим с вас?

— Да.

— Остава да ви кажем още нещо, което ни беше разкрито от нашия информатор.

— Какъв информатор?

— Приятелят на Айнщайн, човекът, на когото нашият гений е говорил за проекта, възложен от Бен Гурион.

— Да.

— Информаторът ни каза, че Айнщайн имал дори кодово име за своя проект.

Томаш почувства, че сърцето му ще изхвръкне.

— Какво е името?

Франк Белами пое дълбоко въздух.

— Die Gottesformel. Божията формула.

V

Живописни къщички с бели стени и керемидени покриви се катереха една над друга на отсрещния бряг на Мондего и надничаха сред короните на чинарите, опасани от старата крепостна стена. Сградата на университета привличаше погледа с горделивата си осанка и красивата камбанария, извисила се като фар върху скалист нос, като главен ориентир, към който бяха отправени погледите на всички. Слънцето глезеше Коимбра.

Колата мина през Шопалиньо — парка с огледалното отражение на стария град в кротката пелена на реката. Стиснал кормилото, Томаш се полюбува на древното селище отвъд реката и си помисли за сетен път, че мястото, където се чувстваше добре, беше именно тук, в Коимбра. Из улиците му се срещаха старото и новото, традицията и модерното, фадото и рокът, романтизмът и кубизмът, вярата и науката. Сред изпълнените със светлина постройки сновяха студенти — момичета и момчета с книжки под мишниците и мечти за бъдещето, греещи в очите им.

Томаш пресече Мондего по моста Санта Клара и навлезе в «Ларго да Портажайм», който заобиколи, за да свие наляво. Паркира на крайбрежната улица до гарата и се впусна из лабиринта в центъра, докато стигна «Ферейра Боржеш», главната улица, оживена от безброй магазини, кафенета, сладкарници и boutiques, която излизаше на живописния площад «Праса ду Комерсио». Свърна по една странична тясна уличка и влезе в триетажна сграда със стар асансьор с решетка и мирис на застояло. Натисна копчето и след кратко клатушкане слезе на втория етаж.

— Томаш — каза майка му на вратата, разтваряйки ръце за прегръдка. — Добре, че дойде. Боже, вече се притеснявах.

Прегърнаха се.

— Е, защо?

— Ами как защо? Заради пътуването, какво друго?

— Какво му е на пътуването?

— Има всякакви хора, синко. Не слушаш ли новините? Вчера е станала ужасна катастрофа на магистралата до Сантарем. Някакъв смахнат се носил с бясна скорост и се забил в друга кола, която спокойно си карала по пътя. В нея имало младо семейство, бебенцето им умряло.

— Мамо, ако от всичко ме е страх, не би трябвало да си показвам носа от вкъщи.

— Ами то и вкъщи да си стои човек, пак е опасно, нали знаеш?

Томаш се разсмя.

— Да си стоиш вкъщи, е опасно, така ли? Откога?

— Ами гледах новините. Според статистиката най-много злополуки ставали вкъщи, да го знаеш.

— Ами след като хората прекарват по-голяма част от времето си вкъщи…