Читаем Божията формула полностью

— Ох, мили ми сине, казвам ти — изохка майка му и събра длани като за молитва, — живеем на косъм от смъртта. На косъм!

Томаш си свали сакото и го окачи на закачалката.

— Добре, добре — каза той, за да приключат с темата. — Татко?

— Почива си горкият. Събуди се с главоболие, пи нещо много силно, така че ще се събуди чак след час-два. — Махна към кухнята. — Влизай. Готвя обяд.

Томаш седна в трапезарията, изморен от пътя.

— Как е татко?

— Татко ти ли? — Поклати глава. — Никак не е добре горкичкият. Боли го, чувства се отпаднал, потиснат…

— Но радиотерапията ще помогне, нали?

Граса погледна сина си в очите.

— Въпреки депресията той все се надява, нали? — Въздъхна. — Но доктор Говея ми каза, че радиотерапията само забавя процеса, нищо повече.

Томаш наведе очи.

— Мислиш ли, че наистина си отива?

Майка му се поколеба, преди да отговори.

— Отива си — каза накрая шепнешком. — Аз му казвам, че не е така, че трябва да се бори, че все ще се намери разрешение. Но доктор Говея ми каза да не се залъгвам с напразни надежди и че е по-добре да използваме времето, което остава.

— А той знае ли?

— Ами, как да ти кажа, татко ти не е глупав, нали? Знае, че е тежко болен. Никой не крие това от него. Но се опитваме да му вдъхнем надежда.

— А той как реагира?

— Различно. В началото реши, че това е някаква грешка, че са объркали изследванията, че…

— Да, каза ми.

— А после го прие. Но настроението му се мени всеки ден, дори всеки час. Понякога е много потиснат, казва, че ще умре, а не му се умира. Тогава го утешавам. Но после започва да се държи така, сякаш има обикновен грип, и говори обратното на това, което е казал преди час. Дори прави планове за пътуване до Бразилия или на сафари в Мозамбик, такива ми ти работи. Доктор Говея казва, че трябва да го оставим да бълнува буден, това е добре за него, помага му да се отърси от депресията. Право да ти кажа, и аз мисля така.

— Каква мъка само.

Граса отново въздъхна.

— Ужасно е. — Тръсна глава, сякаш да прогони лошите мисли. — Но стига сме се окайвали — реши тя да смени темата. Обърна глава, търсейки куфара на сина си, но нищо не намери. — Ти какво, няма ли да преспиш тук?

— Не, мамо. Трябва да се върна тази вечер в Лисабон.

— Веднага ли? Но защо?

— Имам полет утре сутринта.

Майка му захлупи лице в шепите си.

— Пресвета Дево! Полет! Пак ли ще пътуваш със самолет?

— Пак. Такава ми е работата.

— Ох, Пресвета Дево! Вече не съм на себе си. Винаги, когато пътуваш, ми се свива сърцето.

— Недей да се притесняваш, няма защо.

— И къде ще ходиш, Томаш?

— Ще летя до Франкфурт, където ще сменя самолета. Отивам в Техеран.

— В Техеран? Това не е ли в Арабия?

— В Иран.

— В Иран ли? Какво ще правиш в ония земи на безумци, мили Боже! Нима не знаеш, че са фанатици и мразят чужденците?

— Е, чак толкова!

— Сериозно! Нали гледам новините. Тия араби знаят само да палят американски знамена и да…

— Не са араби, а иранци.

— Ами! Араби са си, и иранците, и алжирците.

— Не, не са. Мюсюлмани са, но не са араби. Арабите са семити, а иранците са арийци.

— Ето, че ми даваш още основания! Щом са арийци, значи са нацисти!

Томаш се отчая.

— Каква бъркотия! — възкликна той. — Едното няма нищо общо с другото! Арийци са индоевропейските народи като индийците, иранците, турците и европейците. А арабите са семити като евреите.

— Няма значение. Араби и нацисти са от един дол дренки, навсякъде взривяват бомби.

— Преувеличаваш.

— Какво ти преувеличение! Знам си аз какво говоря!

— Била ли си там някога, та говориш с такава убеденост?

— Не ми и трябва. Добре ги знам.

— Така ли? И откъде?

Майката спря на вратата на кухнята, погледна го в очите и сложи ръце на кръста.

— Как откъде, гледах по новините.

Томаш довършваше млякото с ориз, когато чу баща си да кашля. Миг след това вратата на стаята се отвори и Мануел Нороня, по халат и чорлав, надникна в трапезарията.

— Здрасти, Томаш. Как си?

Синът стана.

— Здравей, татко. Как я караш?

Старият професор по математика се намръщи неопределено.

— Горе-долу.

Седна на масата в трапезарията и жена му, която подреждаше чиниите, го погледна нежно.

— Искаш ли да похапнеш нещо, Манел?

— Само супичка.

Граса напълни една чиния с топла супа и я сложи пред мъжа си.

— Ето. Още нещо?

— Не, това ми стига — каза Мануел, докато отваряше чекмеджето с приборите, за да си вземе лъжица. — Не съм много гладен.

— Добре, ако решиш да хапнеш още нещо, има бифтек в хладилника. Само трябва да се затопли малко. — Излезе от кухнята и облече палтото си. — Ще отскоча до църквата «Свети Бартоломео». А вие, момчета, да слушате!

— До скоро, мамо.

Граса Нороня излезе от апартамента, оставяйки баща и син насаме. Томаш не беше сигурен дали идеята му харесва, все пак бе по-близък с майка си — приказлива и нежна жена, отколкото с баща си — мълчалив човек, който живееше затворен в кабинета си, отдаден на света на уравненията, чужд на семейството и всичко останало.

Тишина.