Читаем Божията формула полностью

Потискащото безмълвие, което настъпи в апартамента, бе нарушавано само от потропването на лъжицата в чинията със супа и някое и друго сръбване на Мануел Нороня. Томаш го поразпита за изчезналия му колега Аугущо Сиза, но баща му знаеше само онова, което беше известно на всички. Каза само, че случаят е притеснил много хора във факултета; стигнало се дотам, че сътрудникът на професора престанал да излиза от къщи и се показвал само за да помоли за някоя услуга, като да му донесат храна от магазина или да се отнесе нещо някъде.

Скоро темата за професор Сиза се изчерпа и Томаш не знаеше за какво биха могли да си говорят оттук нататък. Всъщност не можеше да си спомни дали някога беше разговарял нормално с баща си. Но тишината трябваше да бъде запълнена и той започна да разказва за посещението си в Кайро, описвайки подробно стелата, която беше отишъл да разгледа в Египетския музей. Баща му го изслуша, без да коментира, промърморвайки одобрително тук и там, но явно не следеше разказа с внимание и умът му блуждаеше някъде, навярно в дебрите на болестта или из хоризонтите на абстракцията, където обикновено се рееше.

Отново настъпи тишина.

Томаш вече не знаеше за какво да си говорят. Остана загледан в баща си, в изпитото му бледо и сбръчкано лице, в състареното и немощно тяло. Баща му вървеше с широки крачки към смъртта и тъжната истина беше, че въпреки това Томаш не успяваше да поддържа разговор с него.

— Как се чувстваш, татко?

Мануел Нороня застина с лъжица във въздуха и погледна сина си.

— Страх ме е — каза той просто.

Томаш отвори уста, готов да попита от какво го беше страх, но спря навреме — отговорът беше толкова очевиден. Но точно в мига, в който усети, че трябва да премълчи въпроса, който напираше на устните му, осъзна, че се е случило нещо различно. По някакъв начин баща му беше отворил прозорец към себе си, за първи път му беше казал какво чувства. Сякаш точно в тази секунда беше настъпила някаква метаморфоза; сякаш стената, която ги разделяше, се беше пропукала, сякаш мост се беше издигнал над непроходима река, сякаш бариерата между баща и син беше изчезнала. Големият мъж, геният на математиката, който живееше ограден от логаритми и уравнения, формули и теореми, се беше приземил и бе докоснал сина си.

— Разбирам — успя да каже само Томаш.

Баща му поклати глава.

— Не, синко. Не разбираш. — Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. — Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно. А междувременно аз се занимавам с лекциите и теориите си, майка ти мисли за църквата и за хората, които вижда по новините или в телевизионните сериали, ти се притесняваш за заплатата и за жената, която вече нямаш, за ръкописите, стелите и всички други реликви, нямащи никакво значение в случая. — Погледна през прозореца на кухнята към хората, седнали в кафенето на открито долу, на площад «Праса ду Комерсио». — Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. — Поклати глава. — Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла. И един ден, както си се носил из улицата на живота като сомнамбул, се явява някакъв лекар и ти казва: «Ти може да умреш». И точно в момента, когато кошмарът става нетърпим, най-сетне се събуждаш.

— Татко, ти събуди ли се?

Мануел стана от масата, остави празната чиния в мивката и пусна водата, за да я изплакне.

— Да, събудих се — каза той. Завъртя крана и се върна на масата. — Събудих се, за да изживея навярно последните си мигове. — Погледна към мивката. — Събудих се, за да видя как животът изтича като водата, която потъва в сифона. — Разкашля се. — Понякога се гневя заради това, което става с мен. Дори се улавям, че се питам: «Защо аз?». При това безсмислено гъмжило от хора, които нищо не правят, защо трябваше да се случи точно на мен? — Прокара ръка по лицето. — Онзи ден на път към болницата срещнах Шико да Пинга. Спомняш ли си го?

— Кой?

— Шико да Пинга.

— Не, май не го познавам.

— Познаваш го, разбира се. Онзи старец, който се скита вечно пиян, с мръсни и парцаливи дрехи.

— А, да! Сетих се, спомням си, че съм го виждал като дете. Още ли е жив?

— Жив ли? Човекът е здрав като камък! Непрекъснато е пиян-залян, нищо не прави, нито някога е правил нещо, смърди, храчи по земята, бие жена си… с една дума, пълна отрепка. И защо Бог изпраща тази болест на мен, а оставя смотаняк като него да се шляе на воля, пращящ от здраве? — Отвори широко очи. — Само като си го помисля и ми призлява от мъка.

— Татко, не бива да гледаш така на нещата…