Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Хайде, Пердикс — измърмори тихо Дедал, — направи си криле. Но побързай.

— Чичо! — изкрещя момчето, пръстите му се разтвориха и то литна към водата.

За миг се възцари гробна тишина. Бог Янус трепна и изчезна. Гръм разтърси небосвода. Отгоре се разнесе строг женски глас:

— Ще си платиш за стореното, Дедал!

И преди бях чувал този глас. Това беше майката на Анабет, Атина.

Дедал присви очи към небето.

— Винаги съм те почитал, майко. Жертвах всичко, за да бъда като теб.

— Но момчето също беше благословено от мен. А ти го уби. И затова ще трябва да си платиш.

— Колко още да плащам? — изръмжа изобретателят. — Изгубих всичко. Нищо не ми остана. Да, ще страдам и Подземния свят. Но дотогава…

Взе свитъка, който момчето му беше дало, погледна го и го пъхна в ръкава си.

— Не разбираш — рече Атина. — Ще плащаш и сега, и завинаги.

Изведнъж Дедал се строполи на земята като подкосен. Някак си усещанията му се предаваха и на мен. Ужасна болка стегна врата ми като яка от разтопено желязо, не можех да си поема дъх, причерня ми и загубих съзнание.

Събудих се в мрака с вдигнати към шията ръце.

— Пърси? — обади се от другия диван Гроувър. — Добре ли си?

Насилих се да успокоя дишането си. Не знаех какво да отговоря. Току-що бях видял как човекът, когото търсехме, убива собствения си племенник. Как можеше да съм добре? Телевизорът беше включен и хвърляше синкави отблясъци из стаята.

— Колко е часът? — изграчих аз.

— Два сутринта — отвърна Гроувър. — Не успях да заспя. Гледах предаванията на „Природа“. — Той подсмръкна. — Липсва ми Хвойничка.

Потърках очи, за да се разсъня.

— Ами… скоро ще се върнеш при нея…

Гроувър тъжно поклати глава.

— Знаеш ли коя дата е днес, Пърси? Току-що го видях по телевизията. Тринайсети юни. Изминали са седем дни, откакто тръгнахме от лагера.

— Какво? — сепнах се аз. — Не, не може да е така.

— В Лабиринта времето тече по-бързо — напомни ми той. — Първият път, когато с Анабет слязохте долу, ти каза, че сте останали там само няколко минути, а беше минал час.

— Прав си — въздъхнах. Изведнъж се сетих какво имаше предвид и като че ли нагорещеният обръч отново стегна шията ми. — Крайният срок, който ти даде съветът на чифтокопитните старейшини…

Гроувър пъхна дистанционното на телевизора в устата си и отхапа.

— Времето ми изтече — измърмори той с пълна уста. — Щом се върна, ще ми отнемат разрешителното за търсач. Никога повече няма да ми позволят да тръгна да го търся.

— Ще говорим с тях — обещах. — Ще ги убедим да ти дадат повече време.

Сатирът преглътна.

— Няма да се съгласят. Светът умира, Пърси. С всеки изминал ден положението се влошава. Дивата природа… усещам я как вехне. Трябва да открия Пан!

— Ще го откриеш, Гроувър. Вярвам в теб.

Той обърна към мен тъжните си кози очи.

— Ти си добър приятел, Пърси. Това, което направи днес… Дето спаси животните в ранчото от Герион… Беше страхотно! Иска ми се… иска ми се да бях като теб.

— Не говори така — възразих. — И ти си герой…

— Не, не съм. Опитвах се, но… — Той въздъхна. — Пърси, ако не открия Пан, не мога да се върна в лагера. Просто не мога. Разбираш го, нали? Как ще се изправя пред Хвойничка, ако се проваля? Сам себе си няма да мога да погледна.

Толкова нещастен звучеше, че нямаше как да не ми стане мъчно за него. Двамата бяхме преминали през много изпитания, но никога не го бях виждал толкова обезверен и изгубил надежда.

— Ще измислим нещо — рекох. — Не си се провалил. Ти си най-добрият сатир. Хвойничка го знае. Както и аз.

Гроувър затвори очи.

— Най-добрият сатир… — измърмори той тихо.

И почти веднага заспа, а аз дълго се въртях и гледах как синкавите сенки от телевизора играят по препарираните ловни трофеи на стените.

На сутринта се събрахме пред решетката към входа на Лабиринта, за да се сбогуваме.

— Нико, защо не дойдеш с нас? — предложих изведнъж, вероятно под влияние на съня. Нико толкова много приличаше на Пердикс…

Той поклати глава. Като че ли никой не се беше наспал хубаво в къщата на чудовището, но Нико изглеждаше най-зле от всички. Очите му бяха зачервени, а кожата — бяла като тебешир. Беше се наметнал с огромна черна роба, която щеше да е голяма и на някой едър здравеняк и затова предположих, че сигурно я беше измъкнал от гардероба на Герион.

— Трябва ми малко време да си събера мислите. — Отказа да ме погледне в очите, но тонът му подсказваше, че все още ми е ядосан. Явно изобщо не беше доволен, че сестра му бе излязла от Подземното царство, за да говори с мен, а не с него.

— Нико — обади се Анабет, — Бианка ти желае само доброто.

Тя сложи ръка на рамото му, но той се дръпна и хукна по пътя към къщата. За миг ми се стори, че утринната мъгла сякаш се сгъстява край него.

— Тревожа се — рече Анабет. — Ако пак се свърже с духа на Минос…

— Ще се оправи — намеси се Евритион. Пастирът се беше попривел в ред и си беше облякъл нови джинси и чиста риза. Дори си беше подстригал брадата и беше обул ботушите на Герион. — Може да остане тук да си събере акъла. Ще бъде в безопасност, обещавам.

— А ти? — попитах аз.

Евритион почеса Ортрос по шията на едната глава, а след това на другата.