Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Бианка… — прошепнах дрезгаво аз. Дълго време се бях обвинявал за смъртта й и сега, като я видях пред себе си, се почувствах още по-зле, все едно току-що беше загинала. Спомних си как я бяхме търсили напразно сред останките на гигантския бронзов воин, за чието разрушение се беше жертвала тя. — Съжалявам.

— Не си виновен, Пърси. Сама направих избора си. И не съжалявам за него.

— Бианка! — Нико политна замаяно напред.

Тя се обърна към него. Изглеждаше тъжна, може би се боеше от тази среща.

— Здравей, Нико. Толкова си пораснал!

— Защо не дойде по-рано? — извика той. — От месеци се опитвам да те извикам!

— Надявах се, че ще се откажеш.

— Да се откажа? — попита той невярващо. — Как можа да го кажеш! Опитвам се да те спася!

— Не можеш, Нико. Не го прави. Пърси е прав.

— Не е! Той те остави да умреш! Той не ти е приятел.

Бианка протегна ръка да го погали по лицето, но щом се доближи до живата кожа, призрачната й длан се стопи във въздуха.

— Чуй ме — рече тя. — Децата на Хадес не бива да таят злост в сърцата си. Това е нашият най-голям недостатък. Трябва да се научиш да прощаваш. Обещай ми!

— Не мога. Никога!

— Пърси се тревожи за теб, Нико. Той може да ти помогне. Позволих му да види какво правеше, защото се надявах, че ще те намери и ще те спре.

— Значи наистина си била ти — обадих се аз. — Ти си поръчала онези обаждания по Ирида.

Бианка кимна.

— И защо помагаш на него, а не на мен? — изпищя Нико. — Не е честно!

— Сега си по-близо до истината — рече тя. — Не на Пърси се сърдиш, а на мен.

— Не е така.

— Сърдиш ми се, защото те оставих, за да се присъединя към ловджийките на Артемида. Сърдиш ми се, защото умрях и ти остана сам. Съжалявам за това, Нико. Наистина. Но трябва да преодолееш гнева си. И престани да виниш Пърси за моя избор. Този път може да те изведе единствено до гибелта ти.

— Права е — намеси се Анабет. — Мощта на Кронос расте, Нико. Той ще се опита да те привлече на своя страна…

— Кронос не ме интересува! — прекъсна я Нико. — Искам само да върна сестра си!

— Това не може да стане, Нико — отвърна нежно Бианка.

— Аз съм син на Хадес! Ще успея!

— Не се и опитвай — рече тя. — Ако ме обичаш, недей…

Гласът й секна. Сенките отново се тълпяха към нас. Изглеждаха развълнувани. Чуваха се гласове, които шепнеха: „Опасност! Опасност!“

— Тартар се размърдва — каза Бианка. — Силата ти привлича вниманието на Кронос. Мъртвите трябва да се върнат в Подземното царство. Не бива да оставаме повече тук.

— Почакай! — извика Нико. — Моля те…

— Сбогом, Нико — рече тя. — Обичам те. И не забравяй какво ти казах.

Бианка изчезна и останалите сенки я последваха. Останахме сами край ямата с резервоара на „Весело извозване на отпадъци ООД“ под студената оцъклена луна.

Никой не гореше от желание да поеме на път през нощта, така че решихме да изчакаме до сутринта. С Гроувър се настанихме на кожените дивани във всекидневната на Герион, които бяха много по-удобни от спалните чували, но за съжаление това нямаше никакво значение за кошмарите и те отново ме връхлетяха.

Сънувах, че съм с Люк. Той вървеше през потъналия в мрак дворец на връх Тамалпаис. Крепостта вече изглеждаше съвсем истинска, не беше трепкащият нереален образ, който бяхме видели през зимата. В подредени покрай стените мангали гореше огън със зелени пламъци. Подът беше от излъскан черен мрамор. В коридорите духаше свиреп вятър, а над главите ни — нямаше покрив — се вихреха сиви буреносни облаци.

Люк се беше приготвил като за битка. Беше облечен в камуфлажни панталони, бяла тениска и бронзов нагръдник, но меча Клеветник го нямаше — ножницата на хълбока му беше празна. Излязохме в голям двор, където десетина бойци и скитски дракони се подготвяха за път. Когато го видяха, бойците застанаха мирно и удариха с мечовете щитовете си за поздрав.

— Тръгваме ли, госссподарю? — изсъска една от жените змии.

— Скоро — обеща Люк. — Бъдете готови.

— Господарю — обади се глас зад гърба му. Емпусата Кели се усмихваше. В синята си рокля ми се стори невероятно съблазнителна. Очите й трепкаха и променяха цвета си — бяха ту тъмнокафяви, ту аленочервени. В спускащата се на гърба й плитка играеха отблясъци от светлината на факлите, сякаш косата й едва се сдържаше да не избухне отново в пламъци.

Сърцето ми заби. Очаквах, че Кели ще ме види и ще ме прогони, както предишния път, но сега тя май не ме забеляза.

— Търсят ви — рече тя, отстъпвайки настрани, и дори и Люк като че ли се сепна от това, което видя.

Чудовището Кампе се извиси над него. Змиите по краката й съскаха. Хищни глави се редуваха да се зъбят свирепо на кръста й. Беше извадила мечовете си и от тях капеше отрова, разперените й криле препречваха целия коридор.

— Ти… — гласът на Люк потрепери. — Заповядах ти да не мърдаш от Алкатрас!

Кампе присви очи като гущер. Отново говореше на странния си ръмжащ език, но в съня си някак си я разбирах.

— Дойдох да ви служа. Искам отмъщение.

— Защо си оставила затвора? — попита Люк. — Работата ти е…

— Ще ги убия! Никой никога не е успявал да ми избяга!

Той се поколеба.