Читаем Битката за Лабиринта полностью

Битката за Лабиринта

Пърси Джаксън не очаква представянето му в поредното ново училище да е кой знае колко забавно. Но изненадващата му среща със стар познат, последвана от сблъсък с мажоретки демони и още един опит героят да бъде премахнат, превръщат ситуацията от лоша в чудовищна. Някакъв тип зад нас изшътка: — Млъкнете! Идва ред на мажоретките! — Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели. Кели направи циганско колело. В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището. — Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага! Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.

Рик Риърдън

Культурология / Проза для детей / Фэнтези18+

Рик Риърдън

Битката за Лабиринта

На Беки, която винаги ми е сочила пътя през лабиринта

Първа глава

Изправям се срещу отряда на мажоретките

Изобщо не горях от желание лятната ваканция да започне с отхвърлянето ми от поредното училище, но ето че в първия понеделник на юни седях в колата на майка си пред гимназията „Гуди“ на Източна осемдесет и първа улица.

„Гуди“ се помещаваше в голяма сграда от кафяв пясъчник на брега на реката. Отпред бяха паркирали няколко беемвета и линкълни. Огледах елегантната каменна арка на входа и се зачудих, колко ли време щеше да им трябва, за да ме изхвърлят от тук.

— Успокой се. — Мама определено не звучеше спокойно. — Дошли сме само да видиш училището. И не забравяй, че Пол работи тук. Постарай се… ти си знаеш.

— Да не му видя сметката?

— Да.

Пол Шарън, приятелят на мама, стоеше на стълбите и посрещаше новите ученици. Приличаше ми на телевизионен актьор — с посребрена коса, джинси и кожено яке, — но всъщност беше обикновен учител по английски. Някак си беше успял да убеди „Гуди“ да ме приемат, въпреки факта, че досега ме бяха изключвали от абсолютно всички училища, в които бях ходил. Бях се опитал да го предупредя, че идеята му не е много добра, но той не ми обърна внимание.

Погледнах мама.

— Не си му казала истината за мен, нали?

Тя забарабани нервно по волана. Беше се издокарала, все едно отиваше на интервю за работа — с най-хубавата си синя рокля и обувки на високи токчета.

— Реших, че е по-добре да изчакам — призна тя.

— За да не го изплашим.

— Сигурна съм, че днес всичко ще мине добре, Пърси. Става дума само за няколко часа.

— Страхотно — измърморих аз. — Напълно са достатъчни, за да ме изключат, още преди да е почнала новата учебна година.

— Мисли позитивно! Утре заминаваш за лагера! След „Гуди“ отиваш на среща…

— Не е среща! — прекъснах я аз. — Стига, мамо! Просто ще излезем с Анабет.

— Тя е дошла чак от лагера, за да те види.

— Е, да.

— И ще ходите на кино.

— Да.

— Двамата, сами…

— Мамо!

Тя вдигна ръце в знак, че се предава, но си личеше, че едва се сдържа да не се усмихне.

— Хайде, време е да вървиш, скъпи. Ще се видим довечера.

Обърнах се да отворя вратата на колата и погледът ми се спря на стълбището към вратата на училището. Пол Шарън разговаряше с едно момиче с буйна червена коса. Девойката беше облечена с червеникавокафява тениска и протрити джинси, изрисувани с маркер. Тя се обърна, зърнах лицето й и целият настръхнах.

— Пърси? — обади се мама. — Какво става?

— Нннищо — заекнах аз. — Училището има ли друг вход?

— Да, страничният вход е надолу по улицата, вдясно. Защо?

— Чао, до после!

Мама понечи да каже нещо, но аз изскочих от колата и хукнах. Надявах се, че червенокосата няма да ме види.

Какво правеше тук? Защо все на мен ми се случваше да извадя толкова лош късмет?

Съвсем скоро щях да се убедя, че късметът ми можеше да е още много по-лош…



Не ми се удаде да се промъкна незабелязано в училището. На страничния вход две мажоретки в лилаво-бели костюмчета причакваха в засада новите ученици.

— Здравей! — усмихнаха се те и по мои сметки това беше първият и последен случай, в който някоя мажоретка благоволяваше да ми обърне внимание. Едната беше руса и с ледени сини очи. Другата беше чернокожа, с тъмна коса, къдрава като на Медуза (повярвайте ми, знам за какво говоря). На гърдите им имаше етикетчета с имената, но заради дислексията буквите ми приличаха на намотани на вилица спагети.

— Добре дошъл в „Гуди“! — извика русата. — Тук страшно ще ти хареса!

Но погледът, който ми хвърли, като че ли по-скоро казваше: „Пфу! Какво прави тук този загубеняк?“.

Другото момиче пристъпи към мен и това ме сепна. Взрях се в драскулките на листчето и успях да разчета името й — Кели. От нея лъхаше на рози и още някаква миризма, която ми беше позната от уроците по езда в лагера — миризмата на мокри коне. Странен аромат за една мажоретка. Може би си имаше кон у дома. Така или иначе, тя застана толкова близо до мен, че имах чувството, че се кани да ме бутне надолу по стълбите.

— Как се казваш, рибок?

— Рибок ли?

— Ако предпочиташ, може да ти викам и заек.

— Ъъъ… Пърси.

Момичетата се спогледаха.

— О, Пърси Джаксън — рече русата. — Точно теб чакахме.

Изтръпнах. Момичетата бяха препречили вратата и усмивките им като че ли вече не бяха толкова приятелски. Ръката ми инстинктивно се прокрадна към джоба, в който бях пъхнал смъртоносния си химикал Въртоп.

В този миг отвътре се обади някой:

— Пърси?

Пол Шарън се зададе по коридора. За първи път истински се зарадвах да чуя гласа му.

Мажоретките отстъпиха встрани. Шмугнах се нетърпеливо между тях и в бързината, без да искам, докоснах бедрото на Кели.

Дзън!

Разнесе се звънтене, като при удар в куха метална тръба.

— Ау! — прошепна тя. — Внимавай, рибок!

Сведох поглед, кракът й си изглеждаше съвсем обикновен. Направо онемях от изненада, но не се помайвах повече, а се втурнах вътре, следван от смеха на мажоретките.

— Ето те! — възкликна Пол. — Добре дошъл в „Гуди“!

Перейти на страницу:

Похожие книги

111 опер
111 опер

Предлагаемый справочник-путеводитель продолжает традицию СЃР±РѕСЂРЅРёРєР° В«50 опер» (в последующих изданиях — В«100 опер»), задуманного более 35 лет назад видным отечественным музыковедом профессором М. С. Друскиным. Это принципиально новый, не имеющий аналогов тип справочного издания. Просвещенным любителям музыки предлагаются биографические сведения и краткая характеристика творчества композиторов — авторов опер, так и история создания произведения, его сюжет и характеристика музыки. Р' изложении сюжета каждая картина для удобства восприятия выделена абзацем; в характеристике музыки определен жанр, указаны отличительные особенности данной оперы, обращено внимание на ее основные СЌРїРёР·РѕРґС‹, абзац отведен каждому акту. Р' СЃРїРёСЃРєРµ действующих лиц голоса указаны, как правило, по авторской партитуре, что не всегда совпадает с современной практикой.Материал располагается по национальным школам (в алфавитном порядке), в хронологической последовательности и охватывает всю оперную классику. Для более точного понимания специфики оперного жанра в конце книги помещен краткий словарь встречающихся в ней музыкальных терминов.Автор идеи М. ДрускинРедактор-составитель А. КенигсбергРедактор Р›. МихееваАвторский коллектив:Р". Абрамовский, Р›. Данько, С. Катанова, А. Кенигсберг, Р›. Ковнацкая, Р›. Михеева, Р". Орлов, Р› Попкова, А. УтешевР

Алла Константиновна Кенигсберг , Людмила Викентьевна Михеева

Культурология / Справочники / Образование и наука / Словари и Энциклопедии
Коренная Россия. Былины. Заговоры. Обряды
Коренная Россия. Былины. Заговоры. Обряды

Что мы знаем о духовном наследии коренной России? В чем его основа? Многие не задумываясь расскажут вам о православной традиции, ведь её духом пропитаны и культурные памятники, и вся историческая наука, и даже былинный эпос. То, что христианская догматика очень давно и прочно укоренилась в массовом сознании, не вызывает сомнений. Столетиями над этим трудилась государственно-церковная машина, выкорчевывая неудобные для себя обычаи народной жизни. Несмотря на отчаянные попытки покончить с дохристианским прошлым, выставить его «грязным пережитком полудиких людей», многим свидетельствам высокодуховной жизни того времени удалось сохраниться.Настоящая научная работа — это смелая попытка детально разобраться в их содержании. Материал книги поражает масштабом своего исследования. Он позволит читателю глубоко проникнуть в суть коренных традиций России и прикоснуться к доселе неведомым познаниям предков об окружающем мире.

Александр Владимирович Пыжиков

Культурология