Рик Риърдън

Битката за Лабиринта

Първа глава

Изправям се срещу отряда на мажоретките

Изобщо не горях от желание лятната ваканция да започне с отхвърлянето ми от поредното училище, но ето че в първия понеделник на юни седях в колата на майка си пред гимназията „Гуди“ на Източна осемдесет и първа улица.

„Гуди“ се помещаваше в голяма сграда от кафяв пясъчник на брега на реката. Отпред бяха паркирали няколко беемвета и линкълни. Огледах елегантната каменна арка на входа и се зачудих, колко ли време щеше да им трябва, за да ме изхвърлят от тук.

— Успокой се. — Мама определено не звучеше спокойно. — Дошли сме само да видиш училището. И не забравяй, че Пол работи тук. Постарай се… ти си знаеш.

— Да не му видя сметката?

— Да.

Пол Шарън, приятелят на мама, стоеше на стълбите и посрещаше новите ученици. Приличаше ми на телевизионен актьор — с посребрена коса, джинси и кожено яке, — но всъщност беше обикновен учител по английски. Някак си беше успял да убеди „Гуди“ да ме приемат, въпреки факта, че досега ме бяха изключвали от абсолютно всички училища, в които бях ходил. Бях се опитал да го предупредя, че идеята му не е много добра, но той не ми обърна внимание.

Погледнах мама.

— Не си му казала истината за мен, нали?

Тя забарабани нервно по волана. Беше се издокарала, все едно отиваше на интервю за работа — с най-хубавата си синя рокля и обувки на високи токчета.

— Реших, че е по-добре да изчакам — призна тя.

— За да не го изплашим.

— Сигурна съм, че днес всичко ще мине добре, Пърси. Става дума само за няколко часа.

— Страхотно — измърморих аз. — Напълно са достатъчни, за да ме изключат, още преди да е почнала новата учебна година.

— Мисли позитивно! Утре заминаваш за лагера! След „Гуди“ отиваш на среща…

— Не е среща! — прекъснах я аз. — Стига, мамо! Просто ще излезем с Анабет.

— Тя е дошла чак от лагера, за да те види.

— Е, да.

— И ще ходите на кино.

— Да.

— Двамата, сами…

— Мамо!

Тя вдигна ръце в знак, че се предава, но си личеше, че едва се сдържа да не се усмихне.

— Хайде, време е да вървиш, скъпи. Ще се видим довечера.

Обърнах се да отворя вратата на колата и погледът ми се спря на стълбището към вратата на училището. Пол Шарън разговаряше с едно момиче с буйна червена коса. Девойката беше облечена с червеникавокафява тениска и протрити джинси, изрисувани с маркер. Тя се обърна, зърнах лицето й и целият настръхнах.

— Пърси? — обади се мама. — Какво става?

— Нннищо — заекнах аз. — Училището има ли друг вход?

— Да, страничният вход е надолу по улицата, вдясно. Защо?

— Чао, до после!

Мама понечи да каже нещо, но аз изскочих от колата и хукнах. Надявах се, че червенокосата няма да ме види.

Какво правеше тук? Защо все на мен ми се случваше да извадя толкова лош късмет?

Съвсем скоро щях да се убедя, че късметът ми можеше да е още много по-лош…

Не ми се удаде да се промъкна незабелязано в училището. На страничния вход две мажоретки в лилаво-бели костюмчета причакваха в засада новите ученици.

— Здравей! — усмихнаха се те и по мои сметки това беше първият и последен случай, в който някоя мажоретка благоволяваше да ми обърне внимание. Едната беше руса и с ледени сини очи. Другата беше чернокожа, с тъмна коса, къдрава като на Медуза (повярвайте ми, знам за какво говоря). На гърдите им имаше етикетчета с имената, но заради дислексията буквите ми приличаха на намотани на вилица спагети.

— Добре дошъл в „Гуди“! — извика русата. — Тук страшно ще ти хареса!

Но погледът, който ми хвърли, като че ли по-скоро казваше: „Пфу! Какво прави тук този загубеняк?“.

Другото момиче пристъпи към мен и това ме сепна. Взрях се в драскулките на листчето и успях да разчета името й — Кели. От нея лъхаше на рози и още някаква миризма, която ми беше позната от уроците по езда в лагера — миризмата на мокри коне. Странен аромат за една мажоретка. Може би си имаше кон у дома. Така или иначе, тя застана толкова близо до мен, че имах чувството, че се кани да ме бутне надолу по стълбите.

— Как се казваш, рибок?

— Рибок ли?

— Ако предпочиташ, може да ти викам и заек.

— Ъъъ… Пърси.

Момичетата се спогледаха.

— О, Пърси Джаксън — рече русата. — Точно теб чакахме.

Изтръпнах. Момичетата бяха препречили вратата и усмивките им като че ли вече не бяха толкова приятелски. Ръката ми инстинктивно се прокрадна към джоба, в който бях пъхнал смъртоносния си химикал Въртоп.

В този миг отвътре се обади някой:

— Пърси?

Пол Шарън се зададе по коридора. За първи път истински се зарадвах да чуя гласа му.

Мажоретките отстъпиха встрани. Шмугнах се нетърпеливо между тях и в бързината, без да искам, докоснах бедрото на Кели.

Дзън!

Разнесе се звънтене, като при удар в куха метална тръба.

— Ау! — прошепна тя. — Внимавай, рибок!

Сведох поглед, кракът й си изглеждаше съвсем обикновен. Направо онемях от изненада, но не се помайвах повече, а се втурнах вътре, следван от смеха на мажоретките.

— Ето те! — възкликна Пол. — Добре дошъл в „Гуди“!